Patient Jonah Marais

50

Прибрах се веднага след разговорът ми с Джона. Той си играеше с мен, а аз сякаш отново започвам да се хващам за лъжите му.

Казваше, че съм му липсвала сякаш не виждах всичките момичета, с които излизаше. Едва ли щеше да бъде с тях ако аз му липсвах. Всъщност ако му бях липсвала толкова много поне веднъж щеше да се върне или да ме потърси.

Бях сама в къщата, тъй като майка ми беше навън с приятелки, а Мейсън и Габи бяха на Хелоуин партито. Дано да се забавляват и да не съм им съсипала настроението. Изчистих гримът от лицето си, наблюдавайки  се в огледалото. Дали сгреших като го отблъснах без да говорим?
Преоблякох се и прибрах костюма си в гардероба, като не пропуснах възможността да си припомня как бе облечен и Джона. Почукване на прозорецът ми ме извади от мислите. Той беше тук.
Отворих прозорецът и наблюдавах как влиза вътре, опитвайки да вкара и крилата на костюма си. Усмихнах се, но когато погледна за кратко към мен, скрих усмивката си. Когато успя затвори прозорецът, впервайки поглед в мен.

-Бях забравил, колко е трудно да се катеря до прозорецът ти. - въздъхна той, карайки ме да се засмея. - Но си струва за усмивката ти.

-Можеше да влезеш през вратата. - казах преди да беше казал още нещо, от което да се изчервя.

-Едва ли майка ти щеше да ме пусне. Все пак, колкото и добри отношения да имахме с нея, ти си ѝ дъщеря, а аз постъпих доста глупаво спрямо теб.

-Така е. - съгласих се с него.

-Съжалявам.

-Не мисля, че ако счупиш нещо и кажеш "съжалявам" то ще бъде както преди.

-Но ако го залепя?

-Не се прави на остроумен. - намръщих се, карайки го да се разсмее.

-Знам, че не постъпих правилно, но искам да се реванширам. Имах много време за мислене през тези две години и разбрах много неща. Аз бях виновен за това, че се скрахме. Може би ако бях обстоявал своето, нямаше да ми се наложи, да правя такива глупости. Трябваше да откажа още в началото.

-Да, трябваше. - озъбих се на среща му.

-Не ми помагаш.

-Не се и опитвам. - извъртях очи и се настаних върху леглото си. Джона се усмихна и скочи до мен върху леглото ми.

-Опитвам се да ти кажа, че осъзнах колко си важна за мен. - каза той, след кратко мълчание. Той се взираше в мен, докато аз продължавах да мълча, загледала се в една точка. Защо му трябваше толкова много време за да го осъзнае? - Ако някога ми дадеш шанс, бих дал всичко по силите си, за да бъдем както преди.

-Няма как отново да бъдем както преди. - оспорих. Натъжаваме начина, по който го казва. Сякаш толкова лесно ще забравя факта, че не е се появил две години и изчезна без дори да каже сбогом. - Колкото и да се опитваме винаги нещо ще ни връща обратно. Невъзможно е да забравим.

-Не съм казал, че трябва да забравим. - прекъсна ме той. - Ще го преодолеем заедно, Мина! Ще прекрачим тази крачка и ще успеем.

-Няма да е толкова лесно ако ти винаги си някъде.

-Това ли е проблема? Турнетата, концертите изобщо работата ми? Тя ли е причината да не искаш да се съберем?- попита сериозен. Със сигурност това, че няма да бъде винаги до мен е причина за тревогите ми, но това бе мечтата му и каквото и да кажа ще сгреша.

-Ако кажа да?

-Ако се откажа от всичко, би ли ми дала шанс? - попита ме тихо, без да ме погледне. Беше очевидно, че премисля варианта.

-Да... - отвърнах кратко. Може би сега е момента да проверя дали съм истински важна за него. Има вероятност да ме отхвърли, но въпреки всичко все още се надявам, че любовта му е истинска. - Ако ми докажеш, че ме обичаш ще ти дам шанс. Но имам едно условие... -  той погледна към мен, очаквайки следващите ми думи. Поех си въздух и се замислих за последно. Трябва да знам...-Или аз или кариерата ти.