Patient Jonah Marais

21

Отново почукване на прозорецът, а аз отново нямах желанието да се изправя и да отворя. Преструвах се на заспала. Исках да си тръгне. Очаквах да се откаже от глупавата идея да говорим повече днес, но той продължаваше да упорства. Не ми бяха достатъчни десетките обаждания и съобщения, които ми изпрати, а сега е и тук, стоейки пред прозорецът ми, вероятно, замръзвайки, докато аз съм завита, плачеща и приличаща на труп.

Чувах как повтаряше името ми и се молеше да отворя, но не исках да го направя. Ако му отворя той отново ще започне да се държи с мен като приятел. Не искам да съм му приятелка. Не и след тази сутрин. След поредното почукване, реших да спра с преструвките. Изправих се и избърсах лицето си. Не изглеждах добре, съсъ сигурност бях далеч от думата красива, но не се и чувствах такава. Не съм като Али.

Погледнах към него, докато той очакваше да му отворя. Застанах срещу него. Единственото нещо, което ни делеше в момента бе стъклото. Стъклото поддържаше дистанцията между телата ни, а сърцето ми държеше на дистанция отношенията ни. Наблюдавах ме се известно време, след което той постави ръката си върху стъклото. Не знаех какво искаше да направя за това просто поставих другата си ръка до неговата. Той отново премести ръката си така, че моята да бъде срещу неговата.

Стъклото беше студено, но излъчваната топлина от ръката му, ми попречи да усетя хлад. Ръката му бе много по-голяма. Сякаш ръката срещу него бе на малко детенце. Не зряло и неотпитно с любовта. Глупаво и наивно. Премахнах ръката си мига, в който погледнах към качулката му. Тя все още бе там.

-Какво направих? - чух гласът му зад стъклото, служещо за граница между нас. Поклатих глава, опитвайки се да разкарам глупавите сълзи. Той дори не осъзнаваше, че ме наранява. Дори не подозира за чувствата ми. Сякаш не му подсказваха действията ми. Целувката в колата, по време на онази нещастна нощ. Начина, по който глупавата усмивка се появява на лицето ми като го видя. Дори не видя колко ме нарани, появявайки се с онази Али. Не разбра, защо се интересувах от отношенията им. Нито, че отново ме нарани, разказвайки ми всичко за тях двамата.

-Дойде. За какво?.. . Защо дойде изобщо?! - попитах го, искайки да разбера отговорът му. Не ме последва тогава, а реши да го направи сега, когато съм още по-объркана и наранена?

-Тръгна си много бързо... Не изглеждаше добре, а сега разбирам и че не си. Къде сгреших отново, Мина? С какво те нараних този път?

-Сгреши, когато ме нарече не зряла, защото аз наистина бях такава, но не исках да си го признавам. Направи грешка като ме отхвърли няколко пъти и продължи да го правиш. Дори сега правиш грешка, закривайки лицето си заради нещо толкова глупаво. - признах му. Той не каза нищо повече. Стоеше срещу мен, мълчейки. Чаках да направи нещо, да си тръгне или да каже каквото и да е, но той просто продължи да не прави нищо. Поех си въздух, протягайки треперещата си ръка. Отворих прозорецът и застанах срещу него. Щом съм тръгнала да си признавам, ще му кажа всичко.

-Знам кой си ти и защо се криеш, Джона. Знам, че не съм красива и желана. Че правя твърде много грешки, притеснявайки те. Знам, че ти никога не би искал, да има нещо като "нас". Едва ли някога ще бъда твоя приятелка, каквато е Али и едва ли някога ще имам шанса да съм толкова близо до теб, колкото е била тя. Единственият път, в който поне малко съм се чувствала нужна за теб, ти нарече грешка. Нараняваш  ме с това, че ми нямаш никакво доверие, а искаш да бъдем приятели. Наранява ме мисълта, че искаш да сме само приятели...