Patient Jonah Marais

15

Джона ми предложи да излезем. Като приятели. Нищо повече. Уговорихме си място и се срещнахме там. Не беше сам, а с още четири момчета, един от които бе и Даниел. Усмихнах се и ги поздравих, а той ми ги представи. Не мисля, че ще запомня всички имена, но все пак ще се опитам. Изглеждат ми доста симпатични, особено Даниел. Може би, защото го познавам вече.

-Мина, тук ли учиш? - попита ме Зак. Кимнах и се усмихнах. Започна да ми обяснява, че и той е започнал да учи тук и къде точно мога да го намеря по всяко време. Беше мило, че предлага помощта си, а дори не се познаваме.

-А от къде познаваш, Даниел? Само с него не се запозна, а изглеждате така сякаш се знаете отдавна. - каза блондина, мисля че се казваше Корбин.

-Взимам частни уроци по китара, а той ми преподава. - отвърнах му.

-Не знаех, че даваш уроци на такива красавици. - каза шеговито Корбин на Даниел. Те се засмяха, а аз разбира се, че трябваше да се изчервя. - Имаш ли си приятел? - останах изненадана от въпроса му, но не беше приятно.

-Не, нямам си.

-Как такова момиче като теб си няма приятел!? - учуди се той, а аз повдигнах рамене смутено. До сега никога не съм имала гадже. Момчетата, които съм харесвала никога не са ме забелязвали като техен тип момиче. Точно като Мейсън . Корбин застана зад мен и ме прегърна в гръб. Доста са мили с мен като за непозната.

-Вероятно просто не съм техен тип. - отвърнах.

-Кой не би харесал такова момиче като теб? - продължи да задава въпроси той. Отново повдигнах рамене, а погледа ми автоматично се насочи към Джона, който водеше  разговор с къдравелкото.

-Разбирам. - прошепна в ухото ми той, карайки ме светкавично да се обърна към него, с объркан поглед. Надявам се да не съм мислила на глас. - Спокойно, нищо няма да кажа. Но искам да ми разкажеш. - кимнах несигурно, макар да нямаше какво да разказвам. Джона напълно ясно, отхвърли всякакви надежди, че ме харесва като нещо повече. Все още като се сетя за онази нощ ми се иска да се свия на кълбо и да се разплача. Чувствам се ненужна. Сякаш никой няма нужда от мен. Сякаш никой не ме иска. Корбин се отдръпна от мен и отиде да се включи в разговорът между Джо и къдравият, чието име не мога да се сетя.

-Хей. - чух зад гърба си, но не обърнах внимание, защото в момента то бе насочено изцяло към Джона. Все още не сваля проклетата качулка, дори приятелите му да са сред нас. Може би ми няма доверие или не иска да се разкрие пред мен вече. Защо изобщо се замислям за това, след глупостите, които правя напоследък, едва ли някога отново ще се осмели да го направи.

Докато те обсъждаха нещо разпалено, а аз не ги слушах, изведнъж усетих ръка на раменете си. Дани ме бе прегърнал през раменете. Усмихна ми се, а аз последвах примерът му.

-Мина! - чух раздразненият глас на Джона. Какво му стана изведнъж?

-Да? - попитах несигурно.

-Мисля, че трябва да се прибереш става късно, а и ни излезе нещо... - започна Джо, преди да бъде прекъснат от Даниел.

-Аз ще я закарам. - каза той, а Джона измърмори нещо, което не успях да чуя. Какво му става?

-Няма нужда, Даниел, аз ще я закарам.! - отвърна Джо и хвана ръката ми, издърпвайки ме от прегръдката на приятелят си. Ръката му беше обвита около моята, сякаш предавайки електричество към тялото ми. Настръгнах. Определено това негово действие, ще ме лиши от сън.

-Изчакай поне да ѝ кажем довиждане. - каза сърдито Корбин. Джона пусна ръката ми, а Корбин се усмихна широко и ме прегърна. Казахме си чао и с останалите и тръгнахме.

Джона не беше казал нищо от както тръгнахме, а аз имам чувството, че атмосферата по между ни е малко неловка и напрегната. Дори и да не знам причината се чувствам виновна. Обикновено той винаги започва разговорите ни, а сега мълчи сякаш има нещо.

-Приятелите ти са доста забавни и мили. Разбирам защо им имаш толкова голямо доверие. - реших да разчупя тишината, но той не ми отговори. - Направих ли нещо нередно? - попитах, след като така и не получих отговор.

-... Не.-отвърна той.

-Тогава защо се държиш така?-попитах тъжна. След поредното мълчание се ядосах. - Джона!?

-Как се държа, Мина!? Да не би аз да флиртувах с приятелите ти!? - развика се той. Думите му ме стреснаха, но и нараниха.

-Аз, какво? - попитах невярващо.

-Няма значение.! - отвърна троснато. Не казахме нищо повече, докато не пристигнахме. Едва когато забелязах къщата си в далечината проговорих.

-Не знам за каква ме мислиш, но със сигурност не съм такава. - казах, когато колата му спря и слязох от нея. - Все пак, благодаря за всичко.

Прибрах се в стаята си, за пореден път тъжна. Защо това момче се появи в живота ми и започна да го контролира с настроенията си? Защо толкова ме наранява мнението му за мен? Защо се превръща в нещо, от което започвам да завися...?