Patient Jonah Marais

6

Минаха няколко дни, през които онзи не е идвал при майка ми. Вече не ме интересува какво му има, нито кой е той.

-Мина, какво ти има? - погледнах към майка си, която току-що влезе в стаята с две чаши в ръка. Подаде ми едната, а аз се изправих от леглото си и я поех.

-Всичко е наред, мамо. - казах, поглеждайки към чашата.

-Добре, ще се направя, че не ме излъга току-що.! - усмихнах се на начина, по който всеки път разбира, че лъжа. Дори не мога да лъжа.- По-добре ли се чувстваш? - кимнах и се усмихнах за да я убедя. - Съжалявам, че ще ти го кажа веднага, след като вече си добре, но... Искам да те помоля за нещо. - кимнах и я подканих да продължи, но тя не каза нищо.

-Какво има?

-Става дума за един от пациентите ми. Той... Малко е затворен към новите запознанства и изплашен.

-Изплашен?

-Страхува се да чуе, какво ще кажат хората за него, ако го опознаят. - мнението на хората винаги е най-важното нещо в живота ти. Колкото и да лъжеш, че не ти пука, винаги се засягаш, щом чуеш какво мислят за теб.

-Какво да направя аз.?

-... Можеш да му бъдеш приятелка.

-Какво? - ококорих се насреща ѝ. - Искаш да съм приятелка на някаква откачалка? - извиках леко, а тя ме погледна ядосано.

-Не говори така за момчето! То не е откачалка, просто е малко объркано.

-Малко? Той посещава психолог! Нормалните не ходят при такъв!

-Мина, той не е луд!-защити го тя.

-Кажи ми го, когато спре да те посещава! - отвърнах ѝ.

-Не се дръж така! Знаеш, че всички хора са луди на този свят, но не им личи на всички!

-Ако беше така, защо съществува лудницата!?

-Защото, явно на онези хора им личи много. Но това не ги прави откачалки!-извъртях очи и станах от леглото си. Бях ѝ ядосана, защото винаги поставяше работата си на първо място. Винаги, когато имах нужда от нея, тя беше с пациенти или пък всеки път, когато кажа нещо за тях ме нахоква. Трудно е да се говори с нея, а когато го правя винаги говори за някой от пациентите си. Понякога имам чувството, че ѝ пука повече за онези откачалки, отколкото за мен.

-Не се сърди! Ако не искаш, не го прави! Просто искам да му помогна. - каза и се изправи. Щеше да излезе от стаята ми, когато я спрях.

-Кой е този специален пациент, майко?!

-Джона, аз го наричам Джо, но искам да му помогна, защото се е затворил заради съвсем глупаво нещо,а именно за хорското мнение! Помогни му да се отвори пред теб и да ти споделя! Бъди му приятел, а не психолог.

-Това не е ли твоя работа? - попитах я все още ядосана.

-... Знаеш ли? Добре! Ако не искаш да го правиш, недей! Не мога да те накарам, да ми помогнеш, насила! - каза, по-скоро обидена и излезе. Мразя, когато ставаше така. Никога не съм искала да я обиждам, но тя винаги го правеше! Винаги искаше пациентите ѝ да се оправят и понякога заради тях пренабрегваше мен. Всъщност исках да привлека вниманието ѝ над себе си, но единственият резултат бе да я разочаровам. Излизам с приятели, понякога се напивам и се прибирам в почти несвяст, а тя винаги се разочарова, но се грижи за мен. Преди не беше така. Винаги беше до мен, когато имах нужда, а сега... Помага на други. Непознати хора. Може би ще успея да привлека вниманието и над себе си ако този път ѝ помогна. Но ако Джона не иска да ме вижда сега, както аз него? Той не ме харесва, как да му бъда приятелка?!