In Love With A Motorist

48

1 месец по-късно...

През този един месец не правих нищо друго, освен да се грижа за Брайън и да уча. Изпитите за края на годината наближиха и аз се заех здраво с тях, защото исках да изкарам високи резултати, за да може да ме приемат в университета, в който исках да кандидатсвам. Проучих всичко и разбрах, че мога да уча дистанционно, ако Брайън не се е оправил дотогава.

Не искам да го казвам, но и аз започнах да губя надежда. Ходихме почти всеки ден в болницата, в рехабилитационната зала. Докторите се опитваха чрез упражнения да подобрят функциите на нервите, но това не се получаваше. Казват, че няма никакво подобрение в състоянието му. Всяка вечер изпадаше в някакви кризи и се наложи да прибегнем към антидепресанти. Виждах Брайън колко много се измъчваше с всичко това. Опитвах се да го разведрявам, но той се бе отказал нацяло.

Джак продължаваше да ме търси. Доста пъти ми помагаше и съм му много благодарна за това. Мислих много и реших, че по-добре да останем в тези си взаимоотношения. Да, липсваше ми, обичах го, но гледката, на която попаднах в нощта на бала не можеше да се изтрие от съзнанието ми. Не можех да му имам пълно доверие.

Алармата ми звънна и станах от леглото. Отидох в банята и измих зъбите си, след което се върнах в стаята си. Облякох си дънки, тениска и жилетка. Сложих си лек грим и обух белите си кецове. Вързах косата си на опашка и отидох в кухнята, за да направя закуска на Брайън. Когато бях готова, отидох в стаята му и го видях, че все още спи. Оставих таблата с яденето и излязох. Взех си чантата и телефона и отидох в гимназията. Влязох в стаята, в която щеше да проведе последния ни изпит и се настаних на едно от местата. Стана 9 часа, всички бяха по местата си и учителката влезе. Раздаде листите ни и всички започнаха да решават.

***

Бях готова с теста и предадох. Малко след мен предаде и Джак. Настигна ме в коридора и застана до мен.

-Как си, Джес? - попита мило той.

-Добре, а ти? - погледнах го за миг и му се усмихнах леко.

-Добре съм. Мислиш, че се справи с изпита?

-Надявам се. - засмях леко.

-Имаш ли нужда от нещо?

-Не, благодаря ти! Ще се прибирам. Ще се видим утре. - казах.

-До утре! - отвърна ми той и двамата тръгнахме в различни посоки.

Преди да се прибера минах през магазина, за да купя любимия шоколад на Брайън. Взех го и се прибрах. Насочих се към стаята му.

-Прибрах се! Взела съм ти любимия шоколад! - казах, след като влязох в стаята. Погледнах към леглото му, но него го нямаше. Всичко в мен се преобърна. Затичах се към банята и го заварих там. В инвалидната количка, с виснала глава. -Брайън... - промълвих и сълзи се заформиха в очите ми. Погледнах на земята и видях празната кутийка от антидепресантите. - Брайън! - извиках и хванах лицето му в шепите си. -Събуди се, Брайън! Не ме оставяй! Моля те! Брайън! - продължавах да викам. Взех телефона си и звъннах на спешна помощ. Линейката дойде след няколко минути и доктора веднага сложи два пръста на врата му, за да провери пулса му.

-Съжалявам... - каза докторът тихо. - Мъртъв е.

-Какво...

-Съжалявам, госпожице! - каза отново докторът и още двама човека дойдоха. Взеха тялото на Брайън и го откараха. Линейката тръгна и аз се свлякох на алеята. Започнах да плача неконтролируемо. Защо ми го причини? Защо точно той? Защо ме остави сама? Защо...