In Love With A Motorist

45

Гл.т. Джесика

Сестрата дойде и двамата с Джак влязохме след нея в стаята на Брайън. Опитах да се усмихна, за да не посрещам брат си по този начин. Веднага седнах на стола до леглото му и хванах ръката му.

-Хей... - промълви той.

-Защо ме изплаши така? - засмях се леко.

-Липсвах ли ти? - попита той като надигна ъгълчето на устната си.

-Нямаш си на представа колко! - отвърнах.

-Брайън...трябва да ти кажа нещо. - обади се сестрата. Не исках да го чувам отново. Знаех колко много щеше тази новина да нарани брат ми. Той я погледна и кимна. - При удара краката ти са се затиснали с волана и са се прекъснали някои нерви.

-Това какво означава? - попита той.

-Краката ти са парализирани... - отговори тихо тя.

-Моля?

Усетих как няколко сълзи потекоха по лицето ми.

-Щ-ще...ще се оправя нали? - попита отново с треперещ глас.

-Шансът това да се случи е много малък. Ще направим всичко възможно. - каза последно сестрата и излезе от стаята.

-Какво ще се случи с мен? С мотопистата? Как ще се състезавам сега? - започна да се притеснява Брайън. Мисля, че изпадна в някаква криза.

-Спокойно. Ще се оправиш. Ти ще си един от малкото хора, които ще преминат през това. Нали? - опитах се да се усмихна, макар лицето ми все още да беше мокро от сълзите. В този момент сестрата се върна и погледна към Брайън.

-Трябва да си изпиеш хапчетата. Можете ли да го оставите за малко? - попита ни тя.

-Разбира се. - кимнах и с Джак излязохме от стаята.

-Искаш ли да излезем малко навън? - попита ме той.

-Добре.

Гл.т. Гилински

С Джесика излязохме и седнахме на една от пейките. Трябваше да ѝ покажа записа, но не можех да го направя в тази ситуация. Виждах, че изобщо не я интересуват взаимоотношенията ни в момента и колко е съкрушена от всичко случващо се с брат ѝ. И двамата мълчахме. Сякаш бяхме непознати и нямахме какво да си кажем.

-Джес? - най-сетне развалих неловката тишина.

-Да? - погледна ме тя с влажните си очи.

-Ще ти помогна с каквото трябва. Винаги съм насреща, нали знаеш? - отвърнах.

-Да, знам. Благодаря ти... - усмихна се леко тя. - Ще може ли когато изпишат Брайън след няколко дена да ни откараш вкъщи?

-Разбира се. - казах и в същия момент чух приближаващи ни стъпки. Надигнах леко главата си и видях Тони пред нас. Всичките ми нерви се опънаха, веднага станах от пейката и хванах яката на якето му. -Ти какво правиш тук? - извиках в лицето му.

-Джак, какво правиш? - провикна се Джесика и ме дръпна от Тони.

-Разбрах какво се е случило с Брайън и веднага дойдох. Заслужавам да бъда тук, колкото и ти. - отвърна той като ме посочи. -Той как е? - обърна се към Джесика.

-Събуди се от комата, но краката му са парализирани. - отговори тя.

-Господи... - издиша тежко Тони. - Много съжалявам!

Няколко дена по-късно...

Паркирах колата си пред къщата на Джесика и Брайън. Слязохме от колата и извадихме инвалидната количка от багажника, след което помогнахме на Брайън да седне в нея. Бутах го до входната врата, Джесика я отключи и влязохме навътре. Тя ме погледна и ми кимна да отидем встрани.

-Виж, Джак, благодаря ти, че ми помогна, но мисля, че е време да си ходиш. - отвърна тя като погледа ѝ шареше навсякъде из стаята, но не и към мен.

-Добре, ако имаш нужда от нещо, звъниш ми и идвам. Чу ли? - казах и тя кимна. Погледнах я за последно и излязох от къщата. Качих се в колата си, облегнах се назад и издишах тежко.