In Love With A Motorist

27

Гл.т. Гилински

Не можех да стоя повече вкъщи, затова реших да отида на училище, а и без това се чувствам добре. Не мога да оставя и Джесика. Страх ме е Тони да не ѝ направи нещо, затова трябва да бъда около нея, колкото се може повече време.

Сутринта станах, измих си зъбите, облякох се, оправих малко косата си и слязох на долния етаж. Майка ми гледаше нещо на лаптопа си, след което насочи вниманието си към мен.

-Къде отиваш, Джак? - попита ме тя объркано.

-На училище. - отговорих просто.

-Джак, лекарят ти каза, че трябва да си почиваш у дома. Откъде ти хрумна да ходиш на училище? - скара ми и се изправи.

-Добре съм, мамо. Просто имам рани, иначе не ме боли. - уверих я.

-Джесика е нали? Отиваш заради нея.

-Някакъв проблем ли има? - присвих очи.

-Не...не. Няма никакъв проблем. Но не мислиш, че пострада доста заради нея? - попита майка ми и нервите ми се опънаха.

-И преди нея с Тони водихме война. Той не ме харесва и това е. - казах изнервено.

-Но преди бяхте най-добри приятели, ако не се лъжа? - повдигна вежди тя.

Да. Майка ми беше права. До преди 2-3 години с Тони бяхме най-добри приятели. Благодарение на него влязох в отбора. Той беше там с връзки, защото баща му е известен бизнесмен, но това за мен не беше от значение. Чувствах го наистина като мой брат. Всичко беше наред, докато не започнах да задобрявам с моторите. Започнах да взимам първите места на състезанията и първенствата, "отклоних" вниманието на хората към Тони, тъй като дотогава беше звездата на Спрингфийлд. Баща му му наби филма в главата, че едва ли не съм се възползвал от него, за да мога да вляза в отбора и да го "засенча". И Тони, разбира се, повярва на баща си и промени коренно държанието си към мен, както се забелязва.

-Виж, мамо. Не се притеснявай за мен. Познаваш ме добре, ще се оправя с него. - опитах се да успокоя майка си. Разбирах я. Все пак бях единствения човек в живота и и се притеснява за живота ми.

-Не искам ден през ден да ми звънят от болницата, за да ми казват, че синът ми е пострадал!

-Знам, знам. Ще бъда внимателен. Ще се опитам да оправя нещата. И моля те, не искам да чувам повече, че Джесика е виновна. Окей?

-Съжалявам, просто...избухнах. - отвърна.

-Няма проблем. Сега ще тръгвам, за да не закъснея.

-До довечера!

Отидох на училище и когато влязох през вратата на стаята, Джесика ме погледна объркано, а аз и се усмихнах. Тя се изправи и дойде до мен. Наведох се леко и я целунах.

-Какво правиш тук, Джак? Не трябваше ли да си почиваш? - попита тя.

-Чувствам се добре, защо да не идвам? - отвърнах ѝ с въпрос. -Ако не ме искаш, ще си тръгна. - добавих като посочих вратата, през която влязох преди няколко секунди.

-Разбира се, че те искам! - засмя се леко тя. Тази усмивка... подлудява ме!

***

Бяхме в почивка и с Джесика решихме да излезем в двора. Седнахме на една от масите и започнахме да си говорим, но Тони най-нагло реши да ни прекъсне.

-О, ето ги и гълъбчетата! Съжалявам, че прекъсвам момента ви, но нямаше как да не видя как се чувства моя приятел. - каза той като през цялото време се усмихваше самодоволно.

-Какво искаш? - попитах ядосано.

-Виждам, че си добре. Мога да продължа това, което започнах. - отвърна Тони. Джесика въздиша тежко и се изправи пред него.

-Защо не се разкараш? Ти никога няма да бъдеш добър, колкото Джак и аз никога няма да се върна при теб! Набий си го в кухата глава! - каза през зъби тя.

-Джес! - изправих се и аз и дръпнах Джесика. - Какво искаш от мен? - попитах Тони.

-Състезание. Просто едно състезание. Ако победя, си тръгваш от отбора и, разбира се, оставяш и безценния мотор, заедно с достойнството си. - отговори той.

-А ако аз те победя?

-Оставям те намира, относно темата с моторите. За Джесика съм приготвил друго. - усмихна се дяволито.

-Копеле... - тръгнах към него, за да го ударя, но Джесика ме спря.

-Съгласен или не? - попита Тони.

-Съгласен! - отговорих категорично.

-Страхотно! В събота, на пистата. - допълни.

-Дадено! - казах последно и той си тръгна, очевидно доволен.

-Джак, защо... - започна да говори Джесика, но я прекъснах.

-Всичко ще бъде наред. Имай ми доверие. - отвърнах ѝ и я прегърнах.