In Love With A Motorist

49

"Скъпа сестричке,
Знаеш, че те обичам много. И го правя за твое добро. Ти се измъчваш повече от мен. Не искам да ти го причинявам. Не тъжи, моля те. Така и двамата ще се отървем от мъките. Бъди щастлива. Ти си един прекрасен човек и знам, че ще се справиш без мен. Оставям ти всичко. Благодаря ти, че се грижи за мен! Обичам те, мила сестричке!
                                                                   Брайън."

Бях в стаята на брат ми и четох тази бележка сигурно за стотен път. Не можех да проумея какво се случва. Не можех да го повярвам. Не исках. Исках брат си. Силно се нуждаех от него. Трудно можех да живея без него.

Защо го направи, предположение, че знае, че ще ме остави сама? Нямах си никой. Вече наистина си нямах абсолютно никой. Бях сама. Сама в този шибан свят. Какво се очаква да направя сега? Да продължа напред? Не знам дали това е възможно изобщо. А ако и аз изчезна от този свят?

Докато бях потънала в мисли, Джак влезе в стаята и ме погледна.

-Чакаме те. Отецът е тук. - каза той и аз кимнах леко. Изправих се, поех си дълбоко въздух и с Джак излязохме на двора. Имаше доста хора. Не го очаквах. Огледах ги бързо и можех да позная този поглед. Съжаление. Мразех да ме съжаляват. Мразех цялото внимание да бъде върху мен.

Седнах на един от столовете и отецът започна да говори.

-Събрали сме се днес, за да изпратим от този свят... - не се вслушвах в думите му, защото ако го бях направила знаех, че ще се разпадна нацяло. Усещах погледите на всички върху мен. Сигурно си казваха "Горкият Брайън. Горката тя."

Церемонията свърши и няколко човека качиха ковчега на Брайън в катафалката. Качихме се по колите и потеглихме към гробищата. Аз бях в колата на Джак.

-Джес? - проговори той и аз го погледнах.

-М?

-Не си казала нищо от...не знам вече колко време. - отвърна Гилински. Какво очакваше да кажа? Искаше да се правя, че нищо не се е случило? Трудно ми беше да кажа каквото и да било. Извъртях очи и преместих погледа си на пътя. - Съжалявам... - отново нищо не отговорих.

След няколко минути бяхме на гробищата. Исках всичко това да свършва колкото се може по-бързо. Исках да се махна от това място.

Всички се събрахме и заровиха ковчега в земята. Някои сложиха цветя на гроба му, след което си тръгнаха. Аз направих същото. Сложих цветята си там и погледнах към плочата. Името на брат ми бе гравирано на нея. Искаше ми се всичко това да е сън. Да се събудя и да видя, че това не е истина. Ала не беше така. За жалост, не беше...

Джак ме откара вкъщи и двамата влязохме в къщата. Отидох в кухнята и тъкмо щях да сядам на стола, когато ми причерня и залитнах. Подпрях се на масата и Джак дойде до мен като хвана ръцете ми.

-Добре ли си, Джес? - попита той.

-Не, Джак. Не съм добре! - проговорих след един ден мълчание и заплаках силно. Не можех повече да държа всичко в себе си. Притискаше ме, задушаваше ме. Имах нужда да изкарам цялата болка. Джак ме придърпа към себе си и аз отпуснах главата си на гърдите му.

-Много съжалявам...