Господарят На Демоничното Култивиране

Глава 15 - Изисканост - 5

Уей Усиен беше добър в това, да си намира забавление, особено талантлив в това да намира радост в трудните ситуации. След като нямаше с какво друго да си играе, щеше да си играе с Лан УангДзи.

-УангДзи-сион-обади се той.

Лан УангДзи не помръдна.

-УангДзи.

Изглежда не беше чул нишо.

-Лан УангДзи. Лан Джан!

Лан УангДзи най-после спря да пише и го погледна студено. Уей Усиен се обърна и вдигна ръце, сякаш се предаваше:

-Не ме гледай така. Само казах името ти, защото не ми отговаряше, когато те наричах УангДзи. Ако си тъжен, може също да ме наречеш с името ми.

-Свали си краката.

Позата на седене на Уей Усиен беше наистина неприлична, беше качил краката си на масата. Виждайки, че най-после е подразнил Лан УангДзи до толкова, че да го накара да говори, се засмя на себе си, сякаш най-после беше видял луната през облаците. Вслушвайки се в думите на Лан УангДзи, той свали краката си, но се приближи незабележимо. Постави ръце на бюрото. Беше неприемлива стойка за седене.

-Лан Джан? – попита със сериозен тон – Може ли да те попитам нещо? Наистина ли...Ме мразиш толкова много?

Лан УангДзи сведе поглед, а миглите му направиха сенки на бузите му.

-Хей, не бъди такъв – побърза да добави Уей Усиен – не ме игнорирай. Искам да призная грешката си и да ти се извиня. Погледни ме. – след кратка пауза отново проговори – Не искаш да ме погледнеш? Добре тогава. Просто ще говоря. Беше моя вината онази нощ. Сгреших. Не трябваше да катеря стената, не трябваше да пия алкохол и не трябваше да се бия с теб. Но се кълна, не те провокирах нарочно – наистина не знаех правилата. Правилата на клана Дзиян се казват устно, никое от тях не е писмено. Ако беше никога нямаше да го направя. Определено нямаше да довърша каната с Императорска усмивка пред теб, щях да я скрия в стаята си и тайно да пия всеки ден и да я споделя с другите, докато не ни е достатъчно.

-И за да сме честни – продължи Уей Усиен – кой нападна първи? Ти беше. Ако не ме беше атакувал, можехме да разрешим спора. Но ако някой ме удари, трябва и аз да го ударя. Не е моя вината. Лан Джан, слушаш ли ме? Погледни ме, млади господарю Лан? – той щракна с пръсти пред лицето му – Втори брат Лан, защо не ми направиш услуга и на ме погледнеш?

-Препиши го един път – Лан УангДзи не вдигна поглед.

-Не бъди такъв, вината е моя – оправда се Уей Усиен.

-Нямаш ли срам? – Лан УангДзи беше уловил лъжата му.

-Съжалявам, съжалявам, съжалявам, съжалявам, съжалявам, - заговори Уей Усиен сякаш нямаше никаква гордост – Ще го повторя колкото пъти трябва, даже ще коленича.

Лан УангДзи остави четката си. Уей Усиен се замисли, че не може да се сдържи повече и вече иска да го набие. Когато щеше да се усмихне, осъзна че устните му са залепнали, затова не може да се засмее.

-Мффф? Мффф мффф мффф! – опита се да говори.

Лан УангДзи затвори очи и въздъхна. Когато отвори очи, отново беше спокоен. Хвана четката отново, сякаш нищо не се беше случило. Уей Усиен беше осъзнал, че мразеше заклинанието за тишина на клана Лан от отдавна и отказваше да повярва. След опитите да отвори устните си, все още не можеше. Хвана лист хартия и надраска нещо на листа и хвърли хартийката.

-Патетично – погледна го Лан УангДзи, смачквайки хартийката.

Уей Усиен беше толкова ядосан, че се превъртя на килима, изправяйки се и написа друга, слагайки я пред Лан УангДзи. Отново я смачка и я изхвърли. Заклинанието за мълчание премина, чак когато беше приключил с преписването. На втория ден, когато дойде отново в библиотеката, хартийките бяха изнесени.

Въпреки, че първия ден страда от заклинанието за мълчание, след момент го засърбя устата. След като говори няколко пъти, отново беше заглушен. Не можеше да си отвори устата, затова надраска един лист и го пробута на Лан УангДзи, който го смачка и го хвърли на земята. Същото се случи и на третия ден.

Отвреме на време го заглушаваше, но на последния ден когато трябваше да гледа стената и да се замисли, Лан УангДзи забеляза, че Уей Усиен е някак различен.

През престоя си в Гусу, той остави меча си навсякъде и никога не го носеше правилно. И въпреки това, той го носеше със себе си днес, удряйки го шумно в бюрото. Започна да пише без меча си и не обиждаше Лан УангДзи по никакъв начин. Беше странно колко е послушен.

Лан УангДзи нямаше причина да го заглуши, затова го погледна няколко пъти, сякаш не можеше да повярва, че Уей Усиен най-после е кротък. Както очакваше, след известно време Уей Усиен му даде лист хартия.

Лан УангДзи помисли, че отново са глупави фрази, но след като го погледна, се изненада да види рисунка на човек, седящ изправен, четящ до прозореца с реалистично лице. Беше той.

Виждайки, че не отклонява поглед, Уей Усиен се усмихна и повдигна вежда с намигване. Нямаше нужда от думи, защото значението беше ясно да се види – Прилича ли на теб? Добре ли е?

-Имаш свободно време, а си драскаш вместо да преписваш текстовете – заговори бавно Лан УангДзи – По мое мнение, денят в който ще се освободиш от това наказание няма да дойде.

-Вече приключих с преписването – Уей Усиен духна на мастилото, което още не беше изсъхнало – няма да идвам утре!

Тънките пръсти на Лан УангДзи спряха, преди да преместят страницата. Изненадващо Уей Усиен не беше заглушен. Сякаш не предизвика никаква реакция. Подхвърли му леко рисунката:

-За теб е.

Рисунката падна на килима, но Лан УангДзи нямаше никакво намерение да я вдигне. През тези дни, листата които Уей Усиен беше написал, го кълнеше, псуваше го, извиняваше му се, молеше го и други заврънтулки свършиха така. Беше свикнал и не му пречеше.

-Забравих – добави той – Трябва да добавя още нещо.

След тези думи, той взе листа и четката си и добави няколко черти. Погледна към рисунката си, след което реалния човек и падна на земята от смях. Лан УангДзи свали книгата си, за да види, че Уей Усиен беше добавил цвете на рисунката.

Крайчето на устната му трепна. Уей Усиен се изправи и заговори преди него:

-Патетично, нали? Знам, че щеше да кажеш патетично. Защо не го смениш? Или не добавиш още нещо?

-Наистина патетично – отвърна студено Лан УангДзи.

-Значи наистина добави още една дума – плесна с ръце Уей Усиен – Благодаря!

Лан УангДзи обърна поглед, взе книгата която беше оставил на бюрото и я отвори отново. Погледна веднъж, преди да я захвърли, сякаш го беше опарила.

Беше чел Будистки текстове, но когато погледна страницата, видя голи преплетени фигури, неприятни за окото. Книгата, която четеше, беше подменена с порнографска книга, преобразена като Будистки текст.

Дори някой безмозъчен, можеше да разбере, кой го е извършил. Трябва да е било, когато някой го накара да обърне внимание на рисунката. Уей Усиен дори не се опита да го прикрие, удряйки масата от смях.

Лан УангДзи избяга в другия край на библиотеката за по-малко от секунда и изръмжа:

-Уей Ин!

-Тук съм! – почти не падна от смях Уей Усиен, вдигайки ръка с трудност.

Лан УангДзи извади меча си, Бичен. Откакто се бяха запознали, Уей Усиен не го беше виждал толкова нервен. Хвана собствения си меч и го извади малко, напомняйки на Лан УангДзи:

-Маниери! Втори господарю Лан! Гледайте си маниерите! И аз си донесох меча днес, мислиш ли, че ако започнем да се бием библиотеката ще оцелее ли?

Знаеше, че Лан УангДзи ще се ядоса, затова си взе меча за самозащита, за да не бъде наръган до смърт. Острието на меча на Лан УангДзи се насочи към него. Имаше пламъчета в светлите му очи:

-Що за човек си?!

-Що за човек може да съм? – отговори Уей Усиен – Мъж!

-Нямаш срам!

-Трябва ли да ме е срам от това? Не ми казвай, че не си виждал такова нещо преди. Не ти вярвам.

Слабото място на Лан УангДзи беше, че не знаеше как да спори. След момент на сдържане, насочи меча си към Уей Усиен. Заговори със студено изражение:

-Излез. Били сме се и преди.

-Не, не. Не знаеш ли млади господарю Лан? Боят без разрешение е забранен в Облачни Вдлъбнатини – той вдигна книгата, която беше хвърлена, но Лан УангДзи го изпревари и я грабна. Уей Усиен прецени, че щеше да я използва като доказателство срещу него – Защо я взе? Мислех, че не искаш да я прочетеш. Сега искаш? Дори и да искаш да я прочетеш, няма нужда да се биеш за нея. Взех я специално за теб. Сега, когато видя порното ми, сме приятели. Може да продължим да си разменяме неща и...

-Няма. Да. Я. Чета. – лицето на Лан УангДзи пребледня.


Уей Усиен продължи да изопачава фактите:

-Ако не е за да я прочетеш, защо я грабна? Да я пазиш в тайна? Не можеш да го направиш. Взех я назаем от някой друг, така че трябва да я върна, след като я прочетеш... Хей, хей, хей, не идвай тук. Твърде си близко, чувствам се нервен. Нека да поговорим хубаво. Няма да предадеш това, нали? На кого? Стар ... чичо ти? Втори млад господарю, Лан, мислите ли, че можете да оставите старейшините да видят това? Той определено би си помислил, че вече си го прочел. С лице, тънко като твоето, ще се срамуваш така, че да умреш ...

Лан УангДзи напълни дясната си ръка с духовна енергия и книгата се разпадна на хиляди милиони парчета, развихряйки се надолу. Докато Уей Усиен видя, че успешно провокира Лан УангДзи дотам, че доказателствата са унищожени, накрая почувства облекчение и заговори с фалшиво съжаление:

-Каква загуба!-След това взе лист хартия, паднал върху косата му, вдигна го, за да покаже пропуска.

-Лан Джан, чудесен си, с изключение, че хвърляш всичко. Колко хартия си хвърлил на земята, през последните дни? Ти я скъса, ти чисти. Няма да ти помогна.

-Разкарай се! – развика се Лан УангДзи.

-Е, виж се Лан Джан – заговори Уей Усиен.- Всички казват, че си Дзиянтълмен, светла перла на този свят, но къде е всичко това? Не знаеш ли, че шумът е забранен тук? И ми каза да се разкарам, това първия път ли е, когато използваш такива думи?

Лан УангДзи извади меча си, а Уей Усиен скочи през прозореца:

-Ще се разкарам тогава. Да се разкарам е най-доброто ми умение. Не е задължително да ме изпращаш.

Той изскочи навън, смеейки се като маниак и тръгна към гората. Група хора вече го чакаха там.

-Как мина? – попита Ни Хуайсан – Прочете ли я? Как беше?

-Как беше? – отговори Уей Усиен – Ха! Трябваше да видите как изкрещя!

-Чух го – усмихна се Ни Хуайсан – каза ти да се разкараш! Уей-сион, това беше първият път в който чувам Лан УангДзи да казва на някого да се разкара! Как го направи?

Доволство се изписа по лицето на Уей Усиен.

-Добре, че му помогнах да постигне „първия си". Видяхте го, нали? Етикета на втори млад господар Лан е безсилен пред мен.

-От какво се гордееш? – скара му се Дзиян Чан – От какво може да си горд? Мислиш си, че е славно нещо, да накараш някого да ти се ядоса? Носиш толкова срам на клана ни!

-Наистина исках да му се извиня, но той не ми обърна внимание – проговори Уей Усиен – Заглушаваше ме толкова много дни, така че какъв е проблема да се позабавлявам с него? Показах му книгата с добри намерения. ХуайСан-сион, каквото се случи с безценното ти порно наистина е жалко. Дори не го довърших, беше толкова добро! Лан Джан определено не разбира връзките. Дадох му я, а беше толкова нещастна. Беше загуба за красивото му лице.

-Не е загуба изобщо! – избъбри Ни Хуайсан – Можеш да имаш толкова, колкото поискаш.

-Ядоса и Лан ЦиЖен и Лан УангДзи – изсумтя Дзиян Чан – Чакай да умреш утре! Никой няма да закопае трупа ти.

-На кого му пука, ако го подразня първо? – Уей Усиен постави ръка около раменете на Дзиян Чан – Вече си ме погребвал толкова пъти, какво е още един?

-Шуу, шуу, шуу! – срита го Дзиян Чан – Следващия път, ако направиш нещо такова, не ми го казвай! И не ме карай да гледам!