Господарят На Демоничното Култивиране

Глава 23 - Злоба - 1

В същия момент Дзин Лин рязко се изправи.

Пред двамата, той непохватно стана със затворени очи. Уей Усиен искаше да види какво щеше да направи, затова го гледаше мирно, докато Дзин Лин бавно обикаляне около него, като накрая пак застана в стената. Пусна ръце покрай тялото си. Дори позата му беше същата както преди.

Уей Усиен го извади от стената отново, усещайки че ситуацията е и смешна и странна. Щеше да каже на Лан УангДзи, че не е добре да се задържат на това място, когато потръпна от ужас, чувайки лаят на куче, идващ отдалече. Откакто влязоха чернокосместото спиритуално куче кротуваше на входа. Чакаше ги да върнат господаря му по уплашен, но патетичен начин, без да лае повече. Сега лаят му беше по-силен от всякога.

-Има нещо нередно вън - каза Лан УангДзи.

Когато посегна да помогне на Дзин Лин, Уей Усиен го изпревари и метна Дзин Лин на гръб:

-Да отидем да проверим!

Двамата се върнаха откъдето бяха дошли. Навеждайки се към изхода видяха, че спиритуално куче беше с гръб към тях, ръмжейки от дъното на гърлото си в определена посока. Въпреки, че Уей Усиен успя да се приближи, наистина не понасяше този звук и без да осъзнава се отдръпна. Когато кучето се обърна и видя Дзин Лин на гърба му, веднага се метна към него, карайки Уей Усиен да извика. Лан УангДзи застана пред него, когато видя, че е готов да хвърли Дзин Лин на земята.

Спиритуалното куче се спря и сви опашка между краката си. Причината да не излплези език беше нещо в устата му. Лан УангДзи се приближи и наведе и извади парче плат от устата му. Преди това, явно е имало някой, който ги е шпионирал и сигурно е изглеждал подозрително, иначе лаят нямаше да е толкова силен.

-Не е избягал надалеч - заяви Уей Усиен. - Да го последваме!

-Няма нужда - отговори Лан УангДзи. - Знам кой е.

-Аз също знам. Трябва да са били гтупичката, които клюкареха за хребета Синлу. Ако не ги хванем сега, ще е по-трудно да ги хванем после.

-Ще отида след тях. А ти и Дзин Лин?

-Ще го заведа долу, някъде в Кинге, където срещнахме шарлатанинът. Да се срещнем там.

Бързината на разговора беше голяма. Лан УангДзи спря за момент.

-Върви - добави Уей Усиен. - Ако се забавиш, ще избягат. Аз ще се върна!

Чувайки "аз ще се върна", Лан УангДзи го погледна и си тръгна без повече думи. Кучето искаше да се хвърли отново.

-Чакай! ВЗЕМИ КУЧЕТО! ВЗЕМИ ГО!

Лан УангДзи трябваше да се върне. Погледна кучето. Прекалено изплашено, то не посмя да се съпротивлява и тръгна след него, обръщайки се да погледне Дзин Лин. Уей Усиен избърса няколко капки пот от челото си. След каро погледна към белите замъци още веднъж, хвана Дзин Лин отново и слязоха по хребета Синлу.

Вече се смрачаваше. С момче на гърба си, като и двамата бяха покрити с пръст, получиха много внимание от минувачите. Уей Усиен се върна на улицата, където Дзин Лин използва кучето, за да го гони и намери странноприемница. Използвайки парите, които Лан УангДзи му беше дал, взе нови дрехи и нае стая. Първо свали робата на Дзин Лин, която се беше смачкала заради пръстта и след това издърпа ботушите му. Изведнъж се спря.

Имаше сянка на долната част на крака на Дзин Лин. Клякайки и навивайки панталоните на момчето, Уей Усиен откри, че не беше сянка, а черна синина. Не беше синина от нараняване, беше белег от проклятие.

Белегът от проклятие беше белег, направен от зло същество на жертвата си. Ако се появеше, означаваше че човекът е направил нещо много лошо, за да подразни нещо. Ако беше оставило знак, щеше да го намери без значение от всичко, може след дълго време, а може и същата вечер. Последствията варираха от това да му изтръгне крайника със знака или просто да го убие. Целият крак на Дзин Лин беше почернял, а синината все още се разпространяваше. Уей Усиен не беше виждал толкова черно, покриващо толкова много. Колкото повече го гледаше, толкова повече се намръщваше. Пусна крака на Дзин Лин и развърза долните му дрехи. Успокои се, когато видя, че гърдите му и корема му са чисти и не са засегнати от белега с проклятието.

В този момент Дзин Лин отвори очи.

Беше объркан за известно време. Усещайки, че тялото му е голо и е студено се усети.

-Ка-ка-ка-какво правиш?! - веднага се изправи и извика той, почервенял.

-О, хей, буден си - ухили се Уей Усиен.

Сякаш беше преживял огромен шок, Дзин Лин се сви в ъгъла на леглото:

-Какво искаш?! Къде са ми дрехите?! Къде ми е меча?! Къде ми е кучето?!

-Тъкмо щях да те облека - каза Уей Усиен.

Изражението и тонът му бяха мили като на баба, която искаше да сложи наметка на внук си. Дзин Лин се подпря към стената:

-Не съм скъсан ръкав!!!

-Какво съвпадение - ахна Уей Усиен - Аз съм!!!

Дзин Лин извади меча си и изглежда, че ако Уей Усиен направеше още една крачка, щеше да го убие и след това да се самоубие, за да докаже невинността си. Уей Усиен най-после спря да се смее.

-Защо си толкова уплашен? Беше само шега! Толкова се старах, за да те извадя от стената, а дори не ми благодариш.

Дзин Лин прокара ръка през рошавата си коса, за да изглежда по-прилично и продължи да се ядосва.

-Ако не беше посмял да-да-да ми свалиш дрехите щях да те убия хиляда пъти!

-Моля те, недей. Да умра веднъж вече беше достатъчно болезнено. Ето, ето. Свали меча.

Дзин Лин внимателно го направи. Когато свириха Призоваване, въпреки, че душата на Дзин Лин беше напуснала тялото му, той не можеше да си спомни доста неща. Знаеше, че човека пред него го беше извадил и носил през планината. Известно време след като беше попаднал в стената, беше в съзнание и чувството на страх и отчаяние му тежаха ужасно. И все пак не беше очаквал, че този който ще го освободи от страха и отчаянието, ще е човека, който намрази, откакто се срещнаха. Цвета на лицето му се менеше между бяло и червено. Чувстваше се замаян и засрамен. Изведнъж очите му погледнаха към прозореца и беше шокиран да види, че небето вече беше тъмно, с няколко звезди тук и там. Уей Усиен се наведе, за да вдигне няколко от новите дрехи, които бяха паднали на пода. Дзин Лин скочи от леглото и обу обувките си, хвана наметалото и излезе от стаята. Уей Усиен си мислеше, че след като е преживял толкова много, сигурно ще остане спокойно за малко. Кой да знае, че младежите бяха толкова енергични. Белегът на крака му не беше нещо което да забрави.

-Защо бягаш? - извика той - Върни се!

-Не ме следвай-избяга Дзин Лин.

След като го следва през няколко пресечки, Уей Усиен го изгуби от поглед. След като го потърси за известно време, настъпи здрач и хората на улицата също оредяха.

-Мамка му - подразни се Уей Усиен. - Как може това дете да направи такова нещо?!

Тъкмо щеше да се откаже, когато ядосаният глас на млад мъж дойде към него от края на улицата.

-Само казах няколко неща за теб и ти изчезна някъде. Да не си някаква млада господарка? Характерът ти става все по-зле и по-зле!

Дзиян Чан!

Уей Усиен веднага се шмугна в някаква уличка. Секунда по-късно се появи гласът на Дзин Лин.

-Вече се върнах и ми няма нищо нали? Спри да мрънкаш!

Оказа се, че Дзин Лин не беше дошъл в Кинге сам. И не беше чудно. Последният път в планина Дафан, Дзиян Чан беше там, за да му помага, значи щеше да е тук и сега. Но поглеждайки го сега, изглеждаше, че двамата се караха в Кинге, защото Дзин Лин се беше качил на хълма Синлу сам. Причината за това, че беше избягал сигурно беше, че Дзиян Чан  го беше заплашил да се върне преди да падне нощ или нещо такова.

-Няма нищо? Изглеждаш сякаш си се въргалял в кал и казваш, че ти няма нищо?! Не мислиш ли, че е срам да носиш униформата на клана си? Бързо върви да се преоблечеш в нещо друго! Говори. На какво попадна днес?

-Вече ти казах - отговори Дзин Лин нетърпеливо. - Паднах и беше загуба на време. Ау! - извика той. - Не ме дърпай така! Не съм тригодишно!

-Мислиш, че не мога да те дисциплинирам ли? - попита го грубо Дзиян Чан. - Нека ти кажа, че дори да си на тридесет, пак ще мога да те издърпам за ухото. Следващият път, ако посмееш да избягал без да кажеш на някого ще изядеш камшика! *

-Отидох сам, точно защото не исках някой да ми помага и да ме дисциплинира!

Уей Усиен се замисли, че дори и да не знае нищо, Дзиян Чан беше прав да се скара на Дзин Лин, защото той се държеше като млада господарка.

-И какво сега? Какво хвана? Къде е спирируалното куче, което чичо ти, ти даде?

Беше изгонено в някой случаен ъгъл от Лан УангДзи. Докато Уей Усиен си мислеше, две познати излайвания дойдоха от улицата. Той се стресна изведнъж и краката му сами тръгнаха, сякаш беше преследван от отровни стрели. Чернокосместото спиритуално куче избяга от другия край, подмина го и се хвърли в краката на Дзин Лин, галейки се в него. С появата на кучето, това означаваше, че Лан УангДзи беше хванал шпионина от каменния замък и се връщаше. Уей Усиен нямаше време да мисли за това.

Докато бягаше се озова точно пред Дзиян Чан, Дзин Лин и ученици на клана Дзиян.

След като и двете страни бяха утихнали, Уей Усиен тихичко се обърна и се изниза.

Беше преминал малко разстояние и чу пукащ звук, каро лилаво електричество се уви около глезена му като змия. Болка премина по тялото му и падна, след което беше издърпан. Някой го вдигна за яката. Уен Усиен се опита да намери торбичката си, но някой я грабна преди него.

Дзиян Чан направи няколко стъпки, дърпайки го и влезе в най-близкия магазин. Човекът вече щеше да го затвори, но виждайки дрехите на хората пред себе си, които влачеха жертва със себе си, беше толкова изплашен, че не можеше да проговори. Един ученик се приближи и прошепна нещо в ухото му. Бутна му сребро в ръцете и човекът бързо се скри в коридора и не се върна.

Без повече думи, учениците на клана се разпръснаха отвън и отвътре, правейки така, че никой да не може да влиза или излиза.

Дзин Лин остана настрана, изглежда искаше да каже нещо, но беше прекалено шокиран, за да го направи.

-Ще се погрижа за теб по-късно - скара му се Дзиян Чан. - Стой тук!

Откакто се помнеше, до ден днешен, Дзин Лин не беше виждал лицето на Дзиян Чан по този начин. Чичо му беше лидер на големия клан ЮнменДзиян от малък и винаги беше студен и тъмен. Когато говореше не показваше нито доброта, нито милост. Точно сега сякаш се опитваше да потисне изражението си, а очите му излъчваха напрежение.

Въпреки, че лицето му винаги беше забулено от арогантност и сатиричност, изглежда че всяко крайче се беше оживило. Беше трудно да се прецени дали беше отмъстителен гняв, безпочвена омраза или силен екстаз.