Господарят На Демоничното Култивиране

Глава 24 - Злоба - 2

-Подай ми кучето си – добави Дзиян Чан.

Дзин Лин се изтръгна от мислите си. За момент се спря, само за да види как Дзиян Чан го погледна заплашително. Кучето се втурна към него. Тялото на Уей Усиен застина като желязо и се приближи бавно крачка по крачка. Дзиян Чан намери празна стая и хвърли Уей Усиен вътре, затваряйки вратата зад тях. Кучето ги последва вътре и седна до вратата. Уей Усиен не откъсваше поглед от него, уплашен, че може да му се хвърли всеки момент. Спомняйки си, че е контролиран през това време, той осъзна че Дзиян Чан знаеше най-добрия начин да се справи с него.

През това време Дзиян Чан бавно седна на масата и си наля чаша чай.

Никой не проговори. От чашата все още се вдигаше пара. Без да отпива, той я тресна в земята.

-Имаш ли нещо което да ми кажеш? – усмихна се престорено Дзиян Чан.

Растейки, Дзиян Чан беше виждал как Уей Усиен винаги бяга от кучетата. Други биха му повярвали, ако го беше отрекъл, но пред някого, когото го позмаваше толкова добре, щеше да е трудно да се защити. Беше по-страшно препятствие от Зидиан.

-Не знам какво да ти кажа – отговори честно Уей Усиен.

-Наистина не се научаваш нали?-прошепна Дзиян Чан.

Дори след толкова време, разговорите им бяха пълни със спорове.

-И ти не си направил прогрес... – избълва Уей Усиен без да се замисля.

-Разбира се, да видим кой от нас е този, който не е направил прогрес – задмя се ядосано Дзиян Чан.

Все още седящ, той извика командващо. Кучето веднага се изправи!

Като беше в същата стая, Уей Усиен се изпоти от страх. Гледайки огромното куче да се приближава, ушите му бяха пълни с вой и цялото му тяло изтръпна. Беше забравил много от ранните си години на живеене на улицата. Единствено помнеше терора, който беше изпитал, когато беше преследван от кучетата и болката на зъбите им, забиващи се в плътта му. Страхът, който се беше зародил дълбоко в сърцето му не можа да се заличи или превъзмогне, без значение колко опитваше.

-Чие име извика? – изведнъж Дзиян Чан погледна към него.

Уей Усиен беше толкова отчаян, че не си спомняше дали беше извикал нечие име въобще. Единствено успя да се осъзнае, след като Дзиян Чан нареди на кучето да се отдръпне. След момент на несигурност, то се обърна на другата страна. Дзиян Чан стана от мястото си. Имаше камшик на кръста му. С ръка върху него, се наведе, за да погледне лицето на Уей Усиен. След кратка пауза, той се изправи и попита:

-Като сме на темата, откога си толкова близък с Лан УангДзи?

Уей Усиен веднага разбра чие име беше извикал в безсъзнание.

-Наистина любопитно, колко далече стигна, за да те защити на планина Дафан – усмихна се механично Дзиян Чан. След момент се поправи – Не. Не е задължително теб да е защитавал. Все пак клана ГусуЛан не може да е забравил какво направи с лоялното си куче. Как може някой, толкова известен с правотата си да толерира теб? Може би е запознат с тялото което си откраднал.

Думите му бяха злобни. Всяко изречение беше значително и разбиващо.

-Дръж си езика зад зъбите – не се сдържа повече Уей Усиен.

-Никога не са ме интересували такива неща, не помниш ли? – отговори Дзиян Чан.

-О, да – подигра му се Уей Усиен.

-Значи си мислиш, че можеш да ми казваш да си държа езика зад зъбите? Не помниш ли? Предния път на планина Дафан, ти държа ли си езика зад зъбите, когато говори с Дзин Лин?

Лицето на Уей Усиен задтина. Осъзнавайки, че пак той води разговора, Дзиян Чан отново изглеждаше доволен.

-„Предполагам, че не си имал майка, която да те научи“. Сега знаеш от какво боли най-много нали? Човекът, който накара Дзин Лин да е критикуван зад гърба му по този начин е не друг а ти. Доста забравяш нали? Забравил ли ви нещата които каза и обещанията които направи? Значи все още помниш как умряха родителите ни?!

-Не съм забравил! – вдигна веднага глава Уей Усиен – Просто...

Не знаеше какво да каже след това.

-Просто какво? – прекъсна го Дзиян Чан. – Не можеш да го кажеш? Не се тревожи, можеш да се върнеш в Кей Лотус и да се извиниш коленичейки пред гробовете на родителите ми.

Уей Усиен се успокои преди да потърси начин да се измъкне от ситуацията. Въпреки, че винаги беше мечтал да се завърне в Кей Лотус още веднъж, не искаше да се завръща в сегашния!

Изведнъж забързани стъпки наближиха стаята и на вратата се почука силно.

-Чичо! – извика отвън Дзин Лин.

-Не ти ли казах да си стоиш на мястото? – повиши тон Дзиян Чан. – Защо си дошъл?

-Чичо, трябва да ти кажа нещо много важно.

-Ако има нещо важно, защо ми казваш след като ти се скарах?

-Не можах да го кажа, точно защото ми се караше! Ще слушаш ли или не? Ако не, просто ще го кажа! – отговори ядосано Дзин Лин.

-Казвай и излизай! – Дзиян Чан отвори ядосано вратата.

Когато дървената врата се отвори Дзин Лин влезе вътре. Вече се беше преоблякъл в нова униформа.

-Срещнах нещо лошо днес. Мисля че видях Уен Нин!

Веждата на Дзиян Чан мръдна.

-Къде?! Кога?! – той постави ръка на меча си.

-Беше днес следобед. Има някаква къща на няколко мили на юг от тук. Отидох, защото чух, че нещо странно се е случило там и се крие някакво същество.

Думите на Дзин Лин звучаха някак правдоподобни. В ушите на Уей Усиен, тези думи бяха бръщолевене. Той знаеше къде беше Дзин Лин този следобед. А Уен Нин се беше скрил и освен ако не го призовеше нарочно, нямаше да има начин ученик като него да го намери толкова лесно.

-Защо не каза по-рано? – Дзиян Чан.

-Не бях убеден. Трупа се движеше много бързо и избяга, когато влязох. Само видях фигурата. Но чух веригите от планина Дафан, така че заподозрях, че трябва да е бил той. Ако не ми се беше скарал така, щях да ри кажа след като се върнах. Ако е избягал, ако не можеш да го хванеш, ти ще си виновен, а не аз – той все още искаше да надникне вътре, но Дзиян Чан се ядоса толкова, че затръшна вратата пред лицето му.

-Ще се разправям с теб после! – извика Дзиян Чан през затворената врата – Разкарай се!

Дзин Лин отговори с „о“ и стъпките му заглъхнаха в далечината. Виждайки, че Дзиян Чан се е обърнал, Уей Усиен направи физиономия която казваше „толкова съм шокиран“, „тайната ми е разкрита“, „какво ще правя сега, като Уен Нин е бил открит“. Дзин Лин всъщност беше умен. Знаеше, че Дзиян Чан мрази Уен Нин повече от всичко, затова излъга толкова лесно със знанието което имаше. Дзиян Чан знаеше, че Илин Патриархът и Призрачния Генерал често се появяваха заедно, затова вече подозираше, че Уен Нин е наоколо. Чувайки думите на Дзин Лин, беше почти убеден, а изражението на Уей Усиен го убеди напълно. И без това се ядосваше всеки път, когато чуеше споменаването на името на Уен Нин. Заслепен от ярост, как можеше да се осъмни? Ядът в гърдите му почти не го накара да експлодира. Той удари земята до Уей Усиен с камшика си и каза през зъби:

-Наистина водиш това послушно куче навсякъде нали?

-Мъртъв е от много време и аз също веднъж умрях. Какво още искаш?

-За какво? – Дзиян Чан насочи камшика си кум него – Омразата ми към теб няма да стихне, дори да умреш хиляда пъти! Ако не е успял тогава... Много добре! Ще го унищожа днес, собственоръчно. Ще го изгоря сега и ще разпръсна пепелта му пред лицето ти!

Той затръшна вратата след себе си и отиде към главната зала, нареждайки на Дзин Лин:

-Наблюдавай го изкъсо. Не вярвай и не слушай нищо което каже! Не му давай да издава и звук. Ако се опита да подсвирне или свири на флейтата си, блокирай устата му първо. Ако не проработи, просто отрежи ръцете му или езика му!

Уей Усиен знаеше, че думите на Дзиян Чан са предназначени специално да ги чуе, заплашвайки го от това да прави каквото и да е. Причината по която Дзиян Чан не го взе със себе си, беше за да използва възможността да контролира Уен Нин.

-Знам – отговори монотонно Дзин Лин – Разбира се, способен съм да го наблюдавам. Чичо, защо се затвори вътре с този проклет скъсам ръкав? Какво е направил този път?

-Не трябва да питаш този въпрос – отговори Дзиян Чан. – Запомни да го гледаш внимателно. Ако се върна и е изчезнал, със сигурност ще ти счупя краката!

След още няколко въпроса в същата посока, той излезе с половината ученици и отиде да преследва несъществуващия Уен Нин.

След известно време в което чакаше, арогантния глас на Дзин Лин стигна до него:

-Ти иди там. Ти, иди да чакаш там. Всички стойте пред главния вход. Ще вляза да поговорим.

Никой от учениците не посмя да се възпротиви. Съвсем скоро вратата се отвори отново и Дзин Лин надникна вътре, оглеждайки стаята. Уей Усиен изправи стойка. Дзин Лин постави пръсти пред устните си, влезе тихо, сложи ръка на Зидиан, след това прошепва нещо. Зидиан можеше да работи само, ако разпознаваше господаря си. Дзиян Чан сигурно беше позволил да разпознава Дзин Лин.  Електричеството се успокои и се превърна в сребърен пръстен с лилав кристал, лежащ върху бедите длани.

-Да вървим – каза тихо Дзин Лин.

След безсмислената заповед, учениците на клана ЮнменДзиян се бяха разпръснали по цялото място. Двамата безшумно излязоха през прозореца. Оставяйки магазина, спринтираха без да издадат и звук. Когато влязоха в гората, Уей Усиен чу нещо странно да идва зад него. Обръщайки се, почти не умря от страх:

-Защо и това идва с нас?! Кажи му да си ходи!

Дзин Лин подсвирна два пъти и кучето извади дългия си език. Скимтейки жално, острите му уши мръднаха и избяга тъжно.

-Такъв загубеняк- изсумтя Дзин Лин. – Фея не хапе. Просто изглежда страшно. Спиритуално куче е, обучено да хапе само зли създания. Да не мислиш, че е обикновено куче?

-Чакай малко. Как го нарече?

-Фея. Името му.

-Нарекъл си кучето си така?

-Какво му има на името? Когато бях по-малък беше наречено Малка Фея. Сега когато порастнах, не мога да спра да го наричам така.

-Не, не, не – отвърна Уей Усиен – Не е заради името... Кой на този свят те научи да кръщаваш така?

Без съмнение трябваше да е чичо му. В миналото Дзиян Чан беше имал няколко кученца. Беше им избрал имена като „Жасмин“, „Принцеса“, „Любов“ и така нататък, които звучаха като момичета от бордей.

-Истинските мъже не се интересуват от такива тривиални неща – продължи Дзин Лин. – Защо обръщаш толкова внимание на детайлите? Добре! Спри. Сега като обиди чичо ми и си с единия крак в гроба. Ще те оставя. Сега сме квит.

-Знаеш ли защо чичо ти ме иска? – попита Уей Усиен.

-Да – отговори Дзин Лин – Мисли си, че си Уей Усиен.

„Този път не е само предположение“ помисли си Уей Усиен. „Намери правилния човек“.

-Тогава ти какво мислиш? – попита отново Уей Усиен. – Не се ли съмняваш?

-Не за първи път чичо казва такова нещо – спомена Дзин Лин. – Никога не е пускал някого от тях, дори да са грешните. Но Зидиан не можеше да издърпа душата ти, затова ще повярвам, че не си. Освен това той не е бил отрязан ръкав, но ако се опиташ...

С отвратена физиономия, той се спря преди да спомене кой Уей Усиен е засрамил и направи жест сякаш гонеше муха.

-Както и да е, отсега нататък нямаш никаква работа с клана ЛанлинДзин повече! Ако ще го правиш пак не закачай никого от клана ми! Или иначе няма да те пусна! – след като спря да говори, Дзин Лин се завъртя да си тръгне. След като направи няколко крачки се обърна към него отново – Защо още стоиш там? Върви. Да не би да чакаш чичо ми да дойде да те хване? Нека ти кажа нещо – не си мисли, че ще съм ти благодарен задето ме спаси. Не очаквай и да кажа нещо.

-Младежо, - Уей Усиен сложи ръцете си зад гърба си, - има две гадни фрази в живота ни, които трябва да бъдат казани без значение какво.

-Кои две? – попита Дзин Лин.

-„Благодаря“ – отговори Уей Усиен – и „Съжалявам“.

-И какво ще ми направят, ако не ги кажа? – заплаши Дзин Лин.

-Някой ден ще ги кажеш през сълзи.

Дзин Лин изсумтя, а Уей Усиен заговори изведнъж:

-Съжалявам.

-Какво?-спря се Дзин Лин.

-Съжалявам за думите които изрекох на планина Дафан.

Не беше за първи път Дзин Лин да чуе, че „няма майка която да го научи“, но за първи път някой му се извини толкова сериозно. Почувства се неловко и не знаеше какво да отговори.

-Няма значение – развя той ръце. – Не си първият, който ми го казва и без това. Вярно е, че нямах майка, която да ме научи. Но няма да бъда низш на някого заради това! Всъщност ще отворя очите ви и ще ви покажа, че съм по-силен от всички ви!

Уей Усиен се усмихна. Тъкмо щеше да проговори, когато изведнъж изражението му се промени:

-Дзиян Чан? Ти!

Дзин Лин вече се чувстваше зле, задето беше откраднал Зидиян и беше пуснал Уей Усиен на свобода. Чувайки името, той се обърна за да види. Използвайки шанса, Уей Усиен удари врата на Дзин Лин. Остави го да легне на земята и нави долнището му, изучавайки белега на проклятието на крака му. Опита няколко метода, но нито един от тях не беше сполучлив. След момент въздъхна, осъзнавайки че ще е трудно. Въпреки че някои белези на проклятия бяха невъзможни за премахване, можеше да ги пренесе върху собственото си тяло. Дзин Лин бавно се събуди след известно време. Слагайки ръка на врата си, усети болка. Беше толкова ядосан че скочи и извади меча си.

-Как смееш да ме удряш! Чичо ми никога не ме е удрял!

-Наистина ли? – възкликна Уей Усиен – Не казва ли постоянно, че ще ти счупи краката?

-Това са просто думи! – избесня Дзин Лин. – Проклет скъсан ръкав, какво на земята искаш? Аз...

Уей Усиен покри лице и извика към Дзин Лин:

-А! Хангуан-Джун!

Дзин Лин беше по-изплашен от Лан УангДзи, отколкото от чичо си. Все пак чичо му, беше от собственият му клан, а Хангуан-дзунбеше от друг. Изплашен, той избяха крещейки:

-Проклет скъсан ръкав! Отвратителен маниак! Ще те запомня! Още не е свършило!

Зад него Уей Усиен се смя толкова силно, че не можеше да диша. След като Дзин Лин изчезна в далечината, гърдите му го заболяха и спря да се смее, защото се закашля. Чак тогава помисли.

Уей Усиен беше прибран вкъщи от Дзиян Фънмьен, когато беше на девет. Повечето спомени от тогава му бяха замъглени. Но майката на Дзин Лин, Дзиян Янли помнеше всичките и му разказа няколко. Беше му разказала, че след като баща му чул новините, че и двамата му родители са умрели в битка, се посветил на това да намери детето на приятелите си. След като беше търсил известно време, беше намерил детето в Илин.

Първият път в който се бяха срещнали, Уей Усиен беше коленичил на земята, ядейки обелки на плодове, които някой беше изхвърлил. Зимите и пролетите в Илин бяха доста студени, а детето беше носило тънки дрехи. Коленете му били ожулени, а на краката си носело две различни обувки, които изобщо не си пасвали. Гледайки надолу, търсейки обелки, Дзиян Фънмьен го беше извикал. Все още помнеше, че имаше Ин в името си, затова повдигнал глава. Въпреки, че бузите му били зачервени и белещи се от студа, все още имаше усмивка на лицето.

Дзиян Янли му беше казала, че се е родил с усмивка. Без значение какво се случваше, той нямаше да ги търси, без значение в каква ситуация изпаднеше, пак щеше да е щастлив. Въпреки, че звучеше безсърдечно, не беше толкова зле.

Дзиян Фънмьен го беше нахранил с парче пъпеш и Уей Усиен го беше оставил да го носи на гръб. Тогава Дзиян Чан също беше на около осем или девет. Имаше няколко кученца с които си играеше в Кей Лотос. Разбирайки, че Уей Усиен е ужасен от кучета, Дзиян Фънмьен беше предложил Дзиян Чан да отпрати кучетата си. Дзиян Чан не искаше. След като се нацупи, започнал да чупи неща и да реве, но отпратил кучетата си. Въпреки, че заради това се държеше студено доста време с Уей Усиен, след като се опознаха започнаха пакостите си заедно. Всеки път когато попаднеха на кучета, Дзиян Чан щеше да ги изгони, след това се смееше на Уей Усиен, който се беше покатерил на дърво. Винаги си беше мислил, че Дзиян Чан ще остане на неговата страна, а Лан УангДзи на обратната. Никога нямаше да може да си представи, че нещата ще се обърнат така. Уей Усиен тръгна към уреченото място в което щеше да се срещне с Лан УангДзи. Нямаше никой наоколо. Без да се оглежда, фигурата в бели дрехи застана в края на улицата, стоейки неподвижно с приведена глава. Преди Уей Усиен да издаде звук, Лан УангДзи вдигна поглед и го видя. След като размисли, той се приближи с мрачно изражение. Уей Усиен не знаеше защо, но без да иска отстъпи назад. Почти можеше да види алените кървави чертички в крайчетата на очите на Лан УангДзи. Трябваше да си признае... Лан УангДзи наистина изглеждаше страшен.