Господарят На Демоничното Култивиране

Глава 7 - Арогантност - 2

Ако беше по-тъмно, нямаше да има нужда от факла, за да се разхожда свободно в гората. Уей Усиен вървя малко, но не срещна никакви култиватори. Беше изненадан възможно ли е половината от клановете, дошли в Краката на Буда, спорейки, докато другата половина се върна победена, като групата от преди малко?

Изведнъж писъци за помощ дойдоха пред него.

-Има ли някого там?

-Помогни ни!

Можеха да се чуят и мъжки и женски гласове и всички звучаха паникьосани, сигурно не бяха фалшиви. Плач за помощ от безлюдни планини обикновено бяха работа на зли създания, примамващи хората в капана си, но Уей Усиен беше безкрайно щастлив.

Колкото по-зло беше съществото, толкова по-добре за него!

Той насочи магарето по посока на гласовете, но не можеше да намери нищо покрай себе си. Когато погледна нагоре, вместо духове или чудовища, видя хората от клана, които беше видял преди малко, висящи от дърветата, завързани от гигантска златна паяжина.

Мъжът на средна възраст, който патрулираше в гората, обикаляше с още няколко, но вместо да срещнат плячката която очакваха, те попаднаха в капан, сложен сигурно от някой богат клан, затова висяха от дървото, оплаквайки се и викайки за помощ.

След като видяха, че някой се приближи, те веднагически се разведриха, но надеждата умря, когато видяха лунатика. Въпреки, че паяжините на съществото бяха тънки, материалът беше с много добро качество, правейки го труден за късане. Без значение дали беше човек, бог, демон, дух или чудовище, щеше да отнеме време, защото можеше да бъде пробито от силно магическо оръдие. Лунатикът сигурно дори не знаеше какво беше, още по-малкото как да ги измъкне.

Той щеше да се провикне на другите да му помогнат, когато чу пукащ звук на клони и стъпване върху листа. Появи се момче със светла роба измежду дърветата.

Момчето имаше червена точка между веждите си, а чертите му бяха деликатни и остри. Беше сравнително млад, около възрастта на Лан СъДжуи. Носеше бамбуков колчан стрели и меч на гърба си, а в ръцете си имаше лък. Бродерията на дрехите му беше деликатна, формираща бял божур на гърдите му. Златни нишки светеха срещу тъмните сенки, които го заобикаляха.

-Колко богат!-възкликна Уей Усиен тихичко.

Трябваше да е млад господар от клана Дзин от Ланлин, след като сектата беше единствената с бял божур, използвайки кралят на цветята, както те бяха кралете на култиваторите. Алената точка означаваше „отварям вратите към мъдростта и знанието, осветявайки света с алена светлина.

Младият господар вече имаше стрела на лъка си и се приготви да я изстреля, когато осъзна, че съществото ловеше само хора. След разочарованието си, той бързо се раздразни:

-Всеки път идиоти такива ви намирам тук. Има повече от четиристотин мрежи в планината, но вече счупихте около десет, а аз още не съм видял улов!

Уей Усиен отново си помисли Колко богат!

Една единствена мрежа за залавяне на божество, беше ужасно скъпа, а тези бяха сложили четиристотин едновременно. По-малък клан щеше да загуби парите си, след като купи толкова, но това беше кланът Дзин от Ланглин. Въпреки всичко, да разхищаваш толкова мрежи и да не те интересува какво са хванали, не трябваше да се приема за нощен лов. Даже сякаш гонеха другите, като не им позволяваха да ловят. Изглежда, култиваторите които се оттеглиха по-рано го направиха, не защото плячката беше трудна, а защото не искаха да ядосат този клан.

След няколко дни път и слушане на интересни разговори в Краката на Буда, Уей Усиен събра много информация за промените в култиваторския свят. Като последния победител на стогодишен култиваторски спор, кланът Дзин от Ланглин беше глава на всички кланове – даже носеше името „командир" на култиваторите.

Дори преди това, кланът Дзин бяха арогантни и се наслаждаваха на екстравагантния лукс. След години на върха и докато заздравяваха клана си, бяха обучили всичките си ученици да правят каквото си поискат. Дори малко по-слаб клан от тях можеше да бъде подложен на подигравките им, камо ли такъв малък клан като този. Въпреки, че хората хванати в мрежата бяха почервенели от гняв, заради гадните думи на момчето, не можеха да му отвърнат.

-Моля Ви, млади господарю – заговори толерантно мъжът на средна възраст – направете ни малка услуга и ни пуснете.

Момчето се беше притеснило, че плячката още не се беше появила и искаше да си изкара яда на селяните. Кръстоса ръце:

-Трябва да си седите тук, в случай че объркате и ми се пречкате отново! Ще ви пуска, когато заловя звяра консумиращ души, ако се сетя за вас.

Ако останеха на дървото цяла нощ, можеха да попаднат на същество, обитаващо планина Дафан, и тъй като не можеха да мърдат, щяха да загубят душите си. Кръглоликото момиче, което беше дало ябълка на Уей Усиен се изплаши и започна да плаче. Уей Усиен седеше на магарето си с кръстосани крака, но когато чу плача удари задницата му и то препусна.

Следвайки звука се чу тропот на копита и Уей Усиен осъзна, че може би беше чистокръвен кон. Неподготвен за това, той беше изхвърлен от гърба, почти удряйки главата си при падането. Магарето се хвърли към момчето и щеше да го бутне с главата си. Момчето насочи лъка си към него, но тъй като Уей Усиен не искаше толкова скоро да си търси нов превоз го хвана за юздите. Момчето го погледна шокирано.

След секунда шокът се превърна в раздразнение и устната му трепна:

-Значи си ти. - Тонът му беше двадесет процента изненада и осемдесет процента отвращение, карайки Уей Усиен да премигне. Момчето проговори отново – Ти ли загуби камъчетата си, когато те завлякоха обратно в селото ти? Как може да те пуснат навън, изглеждащ толкова откачено?

Наистина ли чу нещо толкова значимо?

Възможно ли е, осъзна изведнъж Уей Усиен, бащата на Мо СюанЮ да не беше главатар на малък клан, а на известния Дзин ГуангШан?

Дзин ГуангШан беше последния лидер на клана Дзин от Ланлинг и вече беше умрял. Когато ставаше въпрос за него едно изречение не можеше да разкаже цялата история. Имаше бойна жена от добро семейство и беше познат с това, че беше изплашен от нея. Въпреки, че го беше страх, това не го спря да ходи при други жени. Без значение колко плашеща беше мадам Дзин, беше невъзможно да го следва по цял ден. Следователно, той нямаше да изпусне дами с добър статут, нито проститутки от малки селца, ако можеше да се докопа до една, нямаше да пропусне шанса. Въпреки, че се наслаждаваше на връзките и флиртуваше навсякъде и имайки безброй много незаконни деца, беше адски лесно да се отегчи.

След като се отегчеше от някоя жена, забравяше за нея напълно, без да поема отговорност. Сред всичките му незаконни деца имаше само едно, което се доказа за талантливо и беше взето от него – беше настоящият владетел на клана ЛанлинДзин – Дзин Гуангяо. Дзин ГуанШан не умря по почтен начин. Вярваше, че е стар, но плодовит и се предизвика да се забавлява с група жени. За жалост не успя и почина докато го правеше. Беше прекалено засрамващо, че клана Дзин излъга, че беше умрял от преработване. Останалите кланове замълчаха по въпроса и се правеха, че не знаят нищо, въпреки че това бяха истинските причини зад неговата „популярност".

По време на превземането на хълма Луанжан, освен Дзиян Чан, Дзин ГуанШан беше втория най-добър контрибутор. А сега Уей Усиен беше взел тялото на незаконния му син. Дори не знаеше дали са квит.

Виждайки, че се е заблеял, момчето се издразни още повече.

-Махай се от тук! Гадно ми е да те гледам, проклет гей!

Беше възможно Мо СюанЮ, да беше по-стар от момчето, може би даже като чичо. След като това дете му се подигра, Уей Усиен се замисли, че дори да не е за себе си, трябваше да отвърне на подигравката, заради тялото на Мо СюанЮ.

-Какво поведение! Явно не си имал майка, която да те научи?

Чувайки думите, ушите на момчето почервеняха. Той извади меча си и заплаши:

-Какво...каза?

Острието на меча беше златно. Рядък меч с добро качество – повечето кланове сигурно не можеха да се доберат и до малко парче, дори и да дадяха всичките си пари за него. Уей Усиен го огледа внимателно, чудейки се защо мечът му беше познат. И все пак беше видял достатъчно златни мечове, затова не мисли много и започна да размята торбичката в ръцете си.

Беше „торбичка за заключване на души", която беше създал преди няколко дни, използвайки боклуци и парченца от различни неща. Докато момчето размахваше меча си към него, той потърси парченце хартия с формата на човече от торбата си за заключване на души. Той се дръпна настрани, отбягвайки атаката и лепна хартийката на гърба на опонента си.

Движенията на момчето бяха бързи, но Уей Усиен беше спъвал много хора, слагайки талисман на гърбовете им, което означаваше, че е по-бърз. Момчето изведнъж почувства как гърба му става безчувствен и падна на земята, като мечът му също падна с дрън. Не можеше да се изправи, независимо колко се опитваше, сякаш имаше планина върху себе си. На гърба му имаше призрак, умрял от чревоугодничество, смачквайки го до момента в който не можеше да диша. Въпреки, че духа беше слаб беше напълно способен да се справя с досадници като този. Уей Усиен вдигна меча му и го претегли в ръката си, размахвайки го в посоката на мрежата за хващане на божества, разкъсвайки я наполовина.

Семейството падна на земята по засрамващ начин, но избягаха без да кажат нищо. Кръглоликото момиче изглежда искаше да му благодари, но беше издърпана от възрастен, който се беше изплашил, че младият господар Дзин ще го мрази още повече. Момчето на земята беше бясно:

-Проклет гей! Добре че си избрал грешния път, защото нямаш достатъчни душевни сили да направиш нещо! Пази живота си! Знаеш ли кой дойде днес? Днес аз...

Въпреки че имаше култиваторски метод, който използваше в миналото, за когото често го критикуваха, защото раняваше здравето на култиваторите, лесно се учеше. Беше особено примамващ, защото нямаше лимити за култиваторските душевни сили или талант, така че винаги имаше хора които тайно го практикуваха, за улеснение. Момчето заключи, че след като го бяха изгонили от клана Дзин от Ланлин, Мо СюанЮ беше избрал нечестен път, което беше разумно заключение, спасяващо Уей Усиен от много безполезни неприятности.

Момчето се опитваше да се повдигне, но не можа, дори след няколко опита. Лицето му беше зачервено и скръцна със зъби:

-Ако не спреш, ще кажа на чичо, а ти ще чакаш за смъртта си!

-Защо чичо ти, а не баща ти? – се зачуди Уей Усиен – Кой беше чичо ти?

Глас дойде зад него, смеска от горчивина и студ.

-Аз съм чичо му. Имаш ли последни думи?

Чувайки този глас, кръвта на Уей Усиен влезе в главата му и пресъхна след момент. Добрата новина беше, че лицето му вече беше бяло платно. Нюанс по-бяло нямаше да направи разлика.

Младеж с лилави дрехи се приближи с наперена походка, а дрехата му се вееше зад него, докато беше поставил ръката си на дръжката на меча. Сребърно звънче висеше от пояса му, въпреки че не издаваше звук, докато ходеше.

Младият мъж имаше тънки вежди и бадемови очи. Чертите му бяха красиви по остър начин, а очите му криеха спокойствие с лек намек за атака, сякаш бяха светкавици. Той стоеше на десет крачки от Уей Усиен, а изражението му приличаше на стрела в лъка, готова да бъде изстреляна всеки момент. Дори осанката му издаваше арогантност и прекалена самоувереност.

-Дзин Лин, защо се забави толкова дълго? – смръщи се той – Наистина ли трябваше да дойда да те прибера? Виж в какво ужасно положение си сега, ставай!

След като осъзна положението Уей Усиен сви пръсти в ръкава си и освободи хартийката. Дзин Лин се изправи моментално, хващайки меча си. Мръдна към Дзиян Чан и посочи Уей Усиен:

-Ще ти счупя краката!

Чичото и племенника стояха един до друг и беше очевидна приликата помежду им, можеха да минат и за братя. Дзиян Чен мръдна пръста си и хартиената кукла отлетя в дланта му. След като я погледна, на лицето му се изписа неприязън. Той сви пръсти и хартията се запали, изгаряйки до пепел с писъците на тъмни души.

-Да му счупиш краката?- заговори Дзиян Чан мрачно – Не съм ли ти казвал? Ако видиш такова зло, го убий и нахрани кучетата си с него!

Уей Усиен дори не можеше да опита да хване магарето, отдръпвайки се с бързина. Помисли си, че след толкова години, без значение колко омраза Дзиян Чан беше събрал в себе си, щеше да изчезне. Не очакваше, че не само няма да изчезне, но и ще нарастне. Днес омразата му беше нараснала дотолкова, че афектираше дори култиватори!

С някого зад гърба му, атаките на Дзин Лин станаха по-агресивни. Уей Усиен пъхна два пръста в торбата за заключване на души, за да извади нещо, когато видя син проблясък, удрящ се в меча на Дзин Лин, пречупвайки златните му отблясъци.

Не беше заради качеството на меча, а заради качествата на човека, който го използваше. Уей Усиен беше калкулирал времето, но движенията му изведнъж бяха прекъснати от меча, карайки го да се спъне. Той залитна към земята и падна върху чифт снежно-бели обувки. След като спря за миг, бавно повдигна глава.

Първото, което видя беше дълго, тънко острие, кристално и прозрачно, сякаш беше от лед.

В култиваторския свят, този меч беше един от най-известните. Уей Усиен беше усещал силите му безброй пъти, включително в битки заедно и срещу него. Дръжката на меча беше изкована от чисто сребро, след което покрит с изискани и тайни техники. Острието на меча беше наистина тънко, почти прозрачно, изпращайки студени дъхове лед и сняг. В същото време можеше да среже желязо, по същия начин по който режеше кал. Ето защо, въпреки че мечът изглеждаше лек, сякаш всеки момент щеше да полети, беше изключително тежък и обикновен човек не можеше да го използва.

Името му беше „Бичен".

Острието се обърна и меча влезе в ножницата. В далечината се чу гласът на Дзиян Чан:

-А се чудех кой е. Значи сте бил вие Втори Млад Господарю Лан.

Чифта ботуши подмина Уей Усиен и спокойно направи три крачки напред. Уей Усиен вдигна глава и се изправи. Докато мина покрай фермера, леко докосвайки го с рамо, той го погледна в очите за кратък момент, правейки се, че е случайно.

Имаше аурата на нежна лунна светлина. Седем струнната цитра, която носеше на гърба си беше по-остра от другите. Беше черна и направена от меко дърво.

Мъжът носеше панделка на главата си с мотиви на облачета. Кожата му беше нежна, чертите елегантни, сякаш беше полиран жад. Цвета на очите му беше изключително светъл, сякаш бяха направени от цветно стъкло, карайки погледа му да изглежда далечен. Изражението му носеше следите на скреж и сняг, толкова студено, че чак изглеждаше замръзнало, не потрепна дори когато видя смешното лице на Уей Усиен.

Нямаше и прашинка или петънце по него, от главата до петите. Беше невъзможно да намериш грешка в него. Дори тогава две думи изникнаха в ума на Уей Усиен.

Дрехи за скърбене!

Определено бяха дрехи за скърбене, въпреки че всички кланове в култиваторския свят използваха екстравагантни думи, за да опишат униформата на клана Лан от Гусу, като най-добре изглеждащата униформа, а Лан УангДзи като несравним красавец, който се появяваше веднъж на синя луна, нищо не можеше да промени горчивото му изражение, което караше лицето му да изглежда сякаш жена му беше починала.

В нещастна година, враговете пресичаха пътищата си често, добрите новини пътуваха винаги сами, но един проблем, никога не идваше сам... Такава беше и ситуацията сега.

Лан УангДзи беше мълчалив, зяпайки направо, стоейки без да трепне пред Дзиян Чан. Дзиян Чан беше наистина красив, но докато стояха лице в лице, все още изглеждаше по-грозен от него.

-Хангуан-дзун– той вдигна вежда и заговори – със сигурност репутацията ти е правилна „там където е хаосът". Имал си време да дойдеш тук днес?

Силните култиватори от големите кланове обикновено не обръщаха внимание на по-низшите улови. Лан УангДзи беше изключение. Никога не се интересуваше от улова на нощния лов, но нямаше да откаже да отиде само защото съществото не беше достатъчно опасно, за да повиши популярността му. Ако някой търсеше помощ, той щеше да е там. Беше такъв от малък. „Той е там, където е хаосът" бяха казали наблюдателите, за неговият нощен лов и за да повдигнат моралния му образ. Сега Дзиян Чан не изглеждаше учтив, казвайки тези думи с такъв тон. Дори ученикът дошъл с Лан УангДзи не изглеждаше комфортно да го чуе.

Лан ДзинИ заговори направо:

-Не е ли и лидерът на Дзиян клан тук?

-Ц – отвърна му Дзиян Чан мрачно – наистина ли мислиш, че трябва да се набутваш в разговорът на възрастните? Кланът Лан от Гусу винаги е бил познат с уважението си. Така ли обучава учениците си?

Лан УангДзи изглежда не искаше да говори и хвърли поглед на Лан СъДжуи. Момчето разбра и каза на младежите да говорят помежду си. След това говори с Дзин Лин:

-Млади господарю Дзин, нощният лов винаги е бил честно състезание между различните кланове и секти, но да поставяте мрежи из цялата планина Дафан пречи на култиваторите, защото попадат в тях. Това срещу или с правилата е?

Мрачното изражение на Дзин Лин беше същото като това на чичо му:

-Какво да направя? Тяхна си е вината, че са попаднали в капаните. Ще разреша всичко, след като хвана плячката си.

Лан УангДзи се смръщи. Дзин Лин щеше да проговори отново, но изведнъж осъзна, че шокиращо не може нито да отвори устата си, нито да издаде звук. Виждайки как устните на Дзин Лин не се отлепят една от друга, се появи яд по лицето на Дзиян Чан. Лошите маниери които показваше до преди малко изчезнаха:

-Ей Лан! Какво имаш предвид с това? Не ти е мястото да възпитаваш Дзин Лин, затова спри заклинанието сега!

Заклинанието за тишина беше използвано от клана Лан, за да възпитава. Уей Усиен си беше патил много пъти от него. Въпреки, че не беше нищо сложно, само хората от клана Лан можеха да го използват. Ако някой се опитваше да говори прекалено силно, устните му или щяха да се разкъсат или щеше да прегракне за няколко дни. Единственото решение беше да мълчиш и да мислиш за грешката си, докато не се вдигнеше заклинанието.

-Лидер на секта Дзиян – заговори Лан СъДжуи – няма нужда да се гневите. Докато не се опита да премахне насила заклинанието, ще премине от само себе си след тридесет минути.

Преди Дзиян Чан да отвори уста да заговори, мъж в лилави дрехи от клана Дзиян изтича при тях от гората, крещейки „Лидер!", след като видя Лан УангДзи се спря.

-Говори – заповяда му сатирично Дзиян Чан – Още лоши новини ли има?

-Не преди дълго – заговори мъжа тихо – син меч отлетял и унищожил мрежите които бяхте поставил.

Дзиян Чан погледна Лан УангДзи раздразнено, показвайки неприязън:

-Колко бяха счупени?

-Всичките – отвърна внимателно мъжа.

Това са повече от четиристотин!

Дзиян Чан кипна от гняв.

Не очакваше пътят да е толкова злополучен. Реално беше дошъл, за да помогне на Дзин Лин. Дзин Лин ставаше на петнадесет тази година, възраст която се смяташе, че трябва да се представи в култивирането, състезавайки се с ученици от други кланове. Дзиян Чан прецени решението си внимателно преди да избере планината Дафан за лова. Беше поставил мрежи навсякъде и беше заплашил култиваторите от другите кланове, показвайки им последиците от това ако не се откажеха, за да спечели Дзин Лин без някой да се бори срещу него.

Въпреки че четиристотин мрежи бяха с огромна цена, не беше прекалено много за клана Дзиян от Юнмен. Загубата на мрежите беше никаква работа, но губенето на лице не беше. С действията на Лан УангДзи, Дзиян Чан усети как започва да се ядосва. Той присви очи, а лявата му ръка спокойно погали пръстена на показалеца на дясната му ръка.

Това беше опасен знак.

Всички знаеха, че пръстенът беше заплашително, силно магическо оръжие. Всеки път когато лидерът на клан Дзиян започваше да го докосва, означаваше че мисли да убива.

Бележки на преводача:

Ален знак: В миналото алената точка била рисувана на челата на децата, за да ги предпазва с надеждата, че ще станат добри ученици по-късно в живота.

Бичен: Името означава „да избягваш пепел"