Господарят На Демоничното Култивиране

Глава 28 - Роса - 1

След като влязоха в града, двамата вървяха рамо до рамо през тълпата.

-Как е белегът на проклятието? – попита изведнъж Лан УангДзи.

-Дзин Лин е бил погребан близко до нашия приятел и е приел известно количество лоша енергия. Малко изчезна, но не напълно. Шансовете са, можем да намерим начин да го премахнем, след като намерим цял труп или поне главата. Не прави много бъркотия все пак.

„Скъпият приятел“ беше не друг, а човекът, нарязан на парченца. След като не знаеха кой е, Уей Усиен беше предложил да го наричат „скъпия приятел“. Лан УангДзи не каза нищо, след като го чу, но не се възпротиви също, което можеше да бъде интерпретирано като тихо одобрение.

Разбира се, той самият никога нямаше да използва думата.

-Колко е „малко“? – попита Лан УангДзи.

-Малко е малко. Как да обясня? Искаш ли да сваля дрехите си и да покажа?

Веждите на Лан УангДзи се вдигнаха леко сякаш се беше притеснил, че Уей Усиен ще се съблече тук и сега.

-Свали ги, когато се върнем – отвърна безлично Лан УангДзи.

Уей Усиен се засмя, завъртя се и направи няколко крачки заднешком. Преди, за да избяга възможно най-бързо, отчаяно се беше опитал да отврати другите, от лудост до това нарочно да изгуби лице. Сега, когато идентичността му беше разкрита, ако беше някъде другаде, щеше да е засрамен, спомняйки си всички неща които беше направил. Само някой с лице дебело като Уей Усиен можеше да се прави, че не е замесен в нищо. Говорейки за това, ако той беше някой друг, поне с лицето, никога нямаше да прави глупави неща, като да се мушне в леглото на някого посред нощ, да настоява да си вземат вана заедно, да пита дали изглежда красив, след като си е сложил грим. След като се беше направил, че не помни нищо, Лан УангДзи естествено се отказа от това да повдига темата, двамата се държаха сякаш нищо не се беше случило. Днес за първи път си бяха направили такава шега, след като идентичността му вече не беше тайна.

Когато спря да се смее, Уей Усиен стана сериозен:

-Хангуан-джун, мислиш ли, че хората които са сложили ръката на скъпия ни приятел в село Мо и го накараха да атакува младежите и хората, които бяха зашили краката му на друг труп и погребали ги в стена, са същата група хора?

И в миналото и в настоящето, в ума си той директно беше нарекъл Лан УангДзи с първото му име, но в последни дни беше свикнал да го нарича с титлата му. Освен това, наричайки го с името му, създаваше купища сериозност, звучейки необяснимо забавно. Когато бяха навън, той продължи да го нарича по този половинчат начин.

-Има две групи.

-Съгласен съм – каза Уей Усиен. – Да се стараят толкова да зашият краката на друг труп и да ги скрият в стена определено означава, че не са искали крайниците да бъдат намерени. Ако е така, нямаше нарочно да изхвърлят лявата ръка, да атакува хората от ГусуЛан, след като определено щеше да привлече внимание към разследването. Бяха направили какво ли не, за да го скрият, докато другите бяха атакували прибързано, почти сякаш искаха да бъдат разкрити. Сигурно не са същата група хора.

Всичко, което имаше нужда да бъде казано, беше казано. Лан УангДзи изглежда нямаше какво повече да каже, но все пак отговори с мн.

Уей Усиен се обърна, говорейки докато ходи:

-Хората които са скрили двата крака ся знаели за традицията със сабите на КингеНи, докато хората които са оставили ръката, са знаели за плановете на клана ГусуЛан. Не мисля, че някой от тях има прости намерения. Има още и още тайни.

-Малко по малко – каза Лан УангДзи.

-Как ме разпозна? – полюбопитства Уей Усиен.

-Помисли сам.

Въпросите и отговорите бързо минаха между тях и без момент почивка. Уей Усиен имаше намерение да чака, докато Лан УангДзи не внимаваше и да отговори на последния въпрос. Въпреки, че все още не беше успял, имаше кураж и продължи да сменя темата на разговора им.

-Никога не съм бил в Юян. Преди винаги съм имал хора, които да вършат неща за мен. Този път ще си почина и можеш да разпиташ наоколо. Имаш ли против Хангуан-джун? – Лан УангДзи се обърна и тръгна. Уей Усиен внезапно го спря – Чакай. Хангуан-джун, мога ли да попитам къде отиваш?

-Да намеря култиваторската секта, която е тук – обърна се към него Лан УангДзи.

Уей Усиен хвана пискюла на меча му и го завлече в обратната посока.

-Защо ти е да ги намираш? В този окръг дори и да знаят няма да ти кажат. Или не са могли да се справят или са се опитали много, защото не искат други хора да им се мешат. Мой честолюбив Хангуан-джун, не че искам нарочно да те засрамя, но наистина не можеш да отидеш без мен. Ако разпитваш наоколо по този начин, ще се изненадам, ако наистина постигнеш резултат.

Въпреки, че думите бяха леко груби, нежност се изливаше от очите на Лан УангДзи. Отново, той каза ниско „мн“.

-За какво мн? – засмя се Уей Усиен. – Не трябва така да отговаряш. – междувременно в сърцето си помисли „Знае само как да каже мн, толкова е скован!“

-Тогава как трябва да попитам?

-Отиди там, разбира се – посочи Уей Усиен.

Беше посочил към широка улица. Ярко червени знамена във всякакви форми и размери висяха от двете страни на улицата, веейки се на вятъра. Всеки магазин се отвори широко, с кръгли, черни дамаджани, поставени навън на входа. Имаше и сервитьори, носещи подноси с малки купички ликьор, препоръчвайки магазините си на минувачите. Силната миризма на ликьор премина по улицата. Не беше чудно, защо Уей Усиен започна да ходи все по-бавно и по-бавно. Той спря, когато стигнаха ъгъла на улицата и дори завлече Лан УангДзи.

-Сервитьорите тук, обикновено са млади и трудолюбиви – стана сериозен Уей Усиен. – С толкова много клиенти на ден и толкова много клюки, нищо странно, което се случва наоколо, няма как да е подминало ушите и очите им.

Лан УангДзи отговори с „мн“, но по лицето му беше изписано „Просто искаш да изпиеш няколко чаши, нали?“.

Уей Усиен се престори, че не разбира изражението на Лан УангДзи. Продължавайки да го дърпа за пискюла на меча, той влезе в един от магазините за ликьор с блеснали очи. Едновременно, сервитьорите от пет или шест различни магазина се приближиха, като всеки беше по-ентусиазиран от другия.

-Искате ли да опитате? Ликьорът на семейство Хе е добре познат в този край!

-Млади господарю, опитайте от този. Няма нужда да плащате. Яко ви хареса, можете да дойдете в магазина ни.

-Този няма силен аромат, но почакайте, докато го изпиете!

-Ако все още стоите, след като го изпиете, ще си сменя фамилията с вашата!

-Много добре! – отговори Уей Усиен, чувайки това. Той взе паничката, която сервитьорът държеше и я изпи, показвайки му я празна с усмивка.

-Смени си фамилията?

Изненадващо, сервитьорът не изглеждаше изплашен. Хващайки брадичката си, изглеждаше още по-уверен:

-Имах предвид ако изпиете цяла дамаджана!

-Тогава ми дайте... Три.

Сервитьорът изглеждаше радостен и се върна в магазина.

- Правим бизнес тук, нали? – обърна се Уей Усиен към Лан УангДзи. – Първо ще им помогнем с бизнеса, после ще говорим за други неща. След като платим, ще е лесно да ги накараме да говорят.

Лан УангДзи извади парите, за да плати. Двамата влязоха в магазина. Вътре имаше дървени маси и столове, за да може клиентите да си почиват и говорят. Един от другите сервитьори е магазина видя как изглеждаше Лан УангДзи и осъзна, че не е обикновен човек. Посочи ил маса, след като дълго време я бърса, както и столовете. С две кани в краката си и една в ръка, Уей Усиен се заговори със сервитьора след малко, след което попита дали нещо странно не се е случвало в околността. Сервитьорът също беше разговорлив.

-Какъв вид странни неща? – по три ръце една в друга.

-Обладавани къщи, изоставени гробища, разфасовани трупове и така нататък.

Очите на сервитьора минаха между деамата:

-Хммм... Каква ви е работата? На него и на теб...

-Не си ли се сетил вече?

-Разбира се – разбра сервитьорът – Лесно е фс познаеш. Вие трябва да сте един от онези култиватори които летят в облаците и в Рая. Особено този до вас. Сред обикновените хора не съм виждал толкова... толкова...

-Толкова красив човек – ухили се Уей Усиен.

-Ако кажете това – засмя се сервитьора – младият господар до вас ще бъде разстроен. Странни неща, така ли? Случвали са се. Не сега, но преди десет години. Вървете в тази посока. След като на пуснете града, вървете около две мили и ще видите красива резиденция. Не знам дали още имат табела или не. Това е резиденцията на клана Чан.

-Какво има там?

-Целият клан е умрял! – каза сервитьора. – Попитахте за странни неща, затова ви казвам най-странното нещо. Целия клан е бил заличен и чух, че са били ужасени до смърт!

Чувайки това, Лан УангДзи се замисли, сякаш си спомняше нещо. От друга страна Уей Усиен не забеляза нищо.

-Има ли други култиваторски кланове тук? – трябваше да е ужасно същество, щом беше изплашило цял клан до смърт. Не всеки клан като КингеНи имаше трудности, които не можеше да спомене. Повечето кланове не можеха да толерират появата на нещо такова в земите си.

-Да, разбира се, че има – отговори сервитьорът.

-Тогава как са се справили със ситуацията? – поинтересува се Уей Усиен.

-Да са се справили със ситуацията?-сервитьорът преметна парцала на рамо и седна, разкривайки тайната, която кланът беше пазил толкова дълго. – Млади господарю, знаете ли фамилията на култиваторския клан в Юян? Чан. Кланът, който умря беше техния! Ако всички са умрели, кой ще се справи със ситуацията?

Кланът Чан беше заличения в тази зона? Уей Усиен никога преди не беше чувал за клана ЮянЧен преди, което означаваше, че не беше известен, но факта, че цял клан беше заличен определено беше значимо събитие.

-Как да били заличени? – попита веднага той.

-Това чух. Една нощ, шумът от тряскане на врати дойде от резиденцията на клан Чан.

-Шумът от тряскане на врати?

-Точно така! Тряскането беше толкова силно, че почти стигна Рая. Идваха писъци и плач, сякаш всички бяха заключени вътре и не можеха да излязат. Странно нали? Вратата е била заключена отвътре, така че ако са искали да излязат са могли просто да я отворят. Защо ще заключват вратите? Ако ги заключиш, никой отвън не може да те измъкне. Освен това, ако не можеш да излезеш от вратите, не можеш ли да се покатериш по стените?

-Хората отвън бяха объркани. Всички знаят че клана Чан е много силен тук, заради култиваторите. Главата на клана Чан Пин, мисля, че имаше меч, който може да лети и стоял на него докато лети! Да речем, че нещо наистина се е случвало вътре и дори неговия клан не е могъл да се справи с него, ако обикновени хора отидейа, няма ли да търсят смъртта си? Ето защо никой не е построил стълби или не се е качвал по стената, за да надникне. Просто така, нощта е преминала и плачът е утихнал. На следващия ден, след като слънцето е излязло, вратите на клана Чан са се отворили сами. В къщата, сред мъжете и жените е имало около десетина господари и няколко дузини прислужници, някои седящи, някои лежащи, повръщайки остриетата си. Всички били ужасени до смърт.

-Ще умреш! – обърна се собственика на магазина за ликьор и му се скара. – Защо не работиш, а разказваш истории за умиращи хора?

-Още пет дамаджани моля.

Лан УангДзи плати за десет дамаджани. Собственика се смири веднага, предупреждавайки сервитьора:

-Наглеждай добре тези клиенти. Не тичай наоколо!

-Можеш да продължиш – каза Уей Усиен.

Без да има за какво повече да се тревожи, сервитьорът се опита колкото можеше и продължи историята със смешен глас.

-След това, дълго време, всеки който влизаше в резиденцията на Чан през нощта, можеше да чуе шум на удряне по стените, идвайки отвътре!

-Помисли си. Хора като тях, които летят в небето и са виждали безброй призраци и чудовища преди, все пак са се изплашили до смърт. Колко плашещо трябва да е било? Ако често си навън през нощта, определено ще попаднеш на духове. Дори след като са били погребани, можеш да ги чуеш да удрят по ковчезите си! Въпреки, че главата на клана, Чан Пин винаги е бил далеч от вкъщи и е оцелял...

-Не каза ли, че целият клан е умрял? – изненада се Уей Усиен.

Бележки на преводача
Вана: ваните са били големи, дървени легени
Титла: нещо като артелнативно име
Пискюл: мечовете имали пискюли, които висели на дръжките на мечовете, най-вече за декорация. Всякакви цветове, но този на Лан УангДзи сигурно е бял.
Купичка за ликьор: изглеждат по-плоски от обикновените