Господарят На Демоничното Култивиране

Глава 11 - Изисканост - 1

Резиденцията на кланът Лан беше в планина близо до град Гусу.

Мъгла покриваше постоянно белите стени и черните покриви на сградите, които се простираха до огромна градина заобиколена от вода, сякаш океан от облаци в безсмъртния свят. При изгрев първите лъчи на утринното слънце светеха през мъглата, описание на името „Облачни вдлъбнатини".

На толкова тихо място, сърцето можеше да е спокойно като вода. Само ехото на кулите вибрираше през въздуха. Въпреки, че беше несравнимо със свещения храм, студената планина имаше усещане на спокойствие и усамотение.

Спокойствието беше развалено от дълъг вой, каращ учениците да потръпнат. Те не се сдържаха и погледнаха към влезлите, откъдето беше дошъл шумът.

Уей Усиен ревеше пред входа, гушнал магарето си.

-Спри да ревеш! – заговори Лан ДзинИ – Каза, че харесваш Хангуан-дзунсам, сега защо ревеш като той те взе.

Уей Усиен се смръщи. Не успя да призове Уен Нин отново, след нощта в планина Дафан, нито имаше шанс да открие защо Уен Нин беше не на себе си или защо отново беше на този свят, преди да бъде издърпан от Лан УангДзи.

Когато беше млад беше дошъл да се обучава при клана Лан за три месеца, заедно с други кланове, затова беше изпитал скучната атмосфера на ГусуЛан. Всъщност той все още потръпваше при мисълта за три хилядите правила, написани на Стената на Дисциплината. Докато изкачваше планината, подмина отново каменната стена и видя, че бяха издълбани още хиляда. Сега имаше повече от четири хиляди. Четири хиляди!

-Ето, спри да шумиш. Шумът е забранен Облачни вдлъбнатини-заговори Лан ДзинИ.

Ако беше вкарам вътре, щеше да е изключително трудно да излезе отново. Когато учеше, на учениците им беше даден жад за преминаване. Само с него, човек можеше да влиза и излиза свободно или нямаше да може да премине през бариерата пазеща Облачни вдлъбнатини. След десет години, охраната беше станала по-стриктна.

Лан УангДзи стоеше пред входа, правейки се, че не го забелязва и гледаше сцената без да трепне. Когато гласът на Уей Усиен затихна, проговори.

-Остави го да плаче, когато се измори го вкарай вътре.

Уей Усиен гушна магарето си и заплака още по-силно, удряйки глава в него.

Колко жалко! Беше си помислил, че с удар от Зидиан, всичките му притеснения щяха да преминат. В този момент се почувства доволен от себе си и заедно с всички дразнещи думи които даде на Лан УангДзи, направи още няколко коментара. Кой да знае, че Лан УангДзи не спазваше рутината, която беше преди? За какво беше всичко това? Беше ли възможно, след толкова много години нивото му на култивиране да се беше вдигнало, но да беше станал по-нетолерантен?

-Харесвам мъже, с толкова много красиви млади мъже в сектата ви, опасявам се няма да мога да се сдържам – заговори Уей Усиен.

- Млади господарю Мо – опита се да го вразуми Лан СъДжуи – Хангуан-дзунви доведе тук за ваше добро. Ако не ни следвате, лидер Дзиян няма да ви остави намира. През годините имаше безброй хора които хвана и заведе в Кея на Лотусите и никой от тях не се върна.

-Вярно е – заговори Лан ДзинИ. – Виждали ли сте методите на лидер Дзиян? Много са зли... - той спря за момент, спомняйки си за правилото, че „не трябва да говори зад гърбовете на хората" и тайничко погледна Лан УангДзи. Виждайки, че Хангуан-дзунне показваше никакви следи от това да го накаже, беше достатъчно смел да измрънка – Всичко е заради това което Илин Патриархът започна. Има толкова много хора, които го копират и използват глупавите му методи. С лидер Дзиян, който подозира всички, дали изобщо е възможно да ги залови всичките? Виж се себе си и уменията ти по флейта...хех.

Хех изрече повече думи, отколкото цяло изречение можеше да използва. Уей Усиен се почувства, сякаш трябваше да се защити:

-Е, всъщност може да не ми вярваш, но обикновено свиря много добре на флейта...

Преди да завърши оправданието си, няколко култиватори в бели роби влязоха през вратите.

Всеки човек в кланът Лан, носеше униформата с дълги падащи ръкави, която беше бяла като сняг. Мъжът стоящ пред него беше висок и снажен. На кръста му висеше бял жад, освен меча му. Когато Лан УангДзи го видя, кимна леко с глава, за да покаже уважение, а човекът направи същото. Погледна Уей Усиен и се усмихна:

-УангДзи никога не кани гости вкъщи. Кой е това?

Когато човекът застана пред Лан УангДзи изглеждаха сякаш са огледален образ. Очите на Лан УангДзи, обаче бяха уникално светли, сякаш бяха оцветени кристали, докато неговите очи бяха по-нежен тъмен нюанс.

Това беше Лан Хуан, лидерът на клан ГусуЛан – Зъу-Джун, Лан Сичен.

Във всеки клан имаше едни и същи хора. Кланът ГусуЛан беше известен с множеството си красиви мъже, особено двата жада на Лан. Дори и да не бяха близнаци, наистина си приличаха. Характерите им бяха различни – Лан Сичен беше мил и благосклонен, докато Лан УангДзи беше сдържан и суров, пазещ всички от него настрана. Ето защо в листа на най-добре изглеждащи господари в култиваторския свят, те бяха на първо и второ място.

Лан Сичен беше се доказал като добър лидер на клана. Дори, когато видя как Уей Усиен прегръщаше магарето, не изглеждаше афектиран. Уей Усиен пусна магарето с усмивка на лицето си и го доближи. Кланът Лан поставяше строги правила за поведение пред авторитета. Ако говореше глупости пред Лан Сичен, сигурно щяха да го изгонят. Когато беше готов да покаже уменията си, Лан УангДзи го погледна и устните му залепнаха.

Лан УангДзи се обърна и продължи учтивия си разговор с Лан Сичен:

-Братко, ще посетиш ли ЛианФан-Зун отново?

-За да преговаряме, за следващата дискусия в кулата Дзинлин – кимна Лан Сичен.

Уей Усиен не можеше да отвори устата си, затова застана зад магарето.

ЛанФан-Зун беше сегашния владетел на клана ЛанлинДзин,- Дзин Гуангяо - единствения незаконен син, който Дзин ГуанШан беше припознал. Той беше най-младият чичо на Дзин Лин, полубрат на бащата на Дзин Лин и Мо СюанЮ. Въпреки, че и двамата бяха незаконни, бяха напълно различни. Докато Мо СюанЮ беше в село Мо, спеше на пода и ядеше остатъци, Дзин Гуангяо седеше на най-високото място в култиваторския свят, призоваваше ветровете и контролираше дъжда. Ако искаше да говори с Лан Сичен или да започне дискусия, можеше да го направи когато и както поискаше. Нищо чудно, че лидерите на Лан и Дзин се разбираха толкова добре – все пак, бяха заклети братя.

-Чичо е взел и проучил какво си взел от село Мо – заговори Лан Сичен.

Чувайки думите „село Мо", Уей Усиен насочи вниманието си натам. Неочаквано, той усети как устните му се отваряха. Лан Сичен беше пуснал заклинанието, докато беше говорил с Лан УангДзи.

-Не води някой вкъщи често, нито е толкова в добро настроение. Трябва да се държиш с гостите си с учтивост, не така.

Добро настроение? Уей Усиен погледна внимателно лицето на Лан УангДзи. Как може това да е добро настроение?

След като видя, че Лан Сичен си тръгна, Лан УангДзи заговори:

-Вкарай го вътре.

Уей Усиен беше вкаран в мястото в което се беше заклел, че няма да стъпи повече.

В миналото, само добри култиватори идваха да посетят кланът Лан и никой не беше виждал гост като него преди. Учениците се скупчиха около него, заинтересувани от развитието на случая. Ако правилата не бяха толкова много правилата, сигурно щяха да се смеят през всичките приключения.

-Хангуан-Джун, къде да го заведем? – попита Лан ДзинИ.

-Джунгши.

-Джунгши?

Уей Усиен не разбираше какво се случва. Останалите се споглеждаха тихо.

Беше спалнята на Хангуан-Джун, където той не водеше никого...

Мебелите на Дзингши бяха простички. Имаше картина на облаци, оформени красиво. Маса за гункуин седеше хоризонтално пред нея. Върху трикраката поставка за изгаряния, направена от бял жад, излизаше пушек, запълващ цялата стая с пушек миришещ на сандалово дърво.

Лан УангДзи отиде да види чичо си, за да обсъждат, а Уей Усиен остана наказан в стаята му. Веднага, след като Лан УангДзи излезе, Уей Усиен излезе също. Разходи се наоколо и откри, че както беше очаквал, дори да изкатереше стените, без жада не можеше да премине.

Уей Усиен можеше само да се върне в Дзингшито.

Не се тревожеше за нищо, без значение пред какво се изправяше. Разхождаше се из стаята с ръце зад гърба, вярвайки, че рано или късно ще намери решение. Ароматът на сандалово дърво беше студен и чист. Въпреки, че не беше сантиментален, имаше начин да го разчувства. Тъй като нямаше какво да прави, започна да си мисли различни неща. Лан Джан миришеше така. Дрехите му сигурно са напоени с аромата, когато свири или медитира тук.

След като си помисли това, не можеше да не се приближи до мястото за изгаряния в ъгъла. С това движение, осъзна че под краката му имаше парче дърво, по-различно от останалите. Уей Усиен коленичи и започна да почуква тук-таме от любопитство. В предния си живот беше копал много гробове, беше намирал дупки в земята. След момент той обърна парче дърво.

Намирайки тайното място в стаята на Лан УангДзи беше достатъчно да изненада Уей Усиен, но след като видя какво беше скрито вътре, се изненада още повече.

След като обърна дървената дъска, го лъхна сладък аромат, който почти не се усещаше от сандаловото дърво. Седем или осем кани се побираха в малката квадратна дупка.

Определено Лан УангДзи се беше променил – дори беше започнал да крие ликьор!

В Облачни вдлъбнатини беше забранен ликьора. По тази причина, първият път в който се бяха срещнали се сбиха. Лан УангДзи разсипа „Императорска усмивка", която беше взел от Гусу.

След като се завърна от Гусу в Юнмен, Уей Усиен никога нямаше възможността да пие от Императорската усмивка, направена специално от Гусу експерти отново. Беше си мислил за това през целия си живот, винаги си казваше, че ще се върне ако му се удадеше възможност. Възможността не дойде. Скрит тук беше ликьора – дори нямаше нужда да го отвори и опита, за да знае, че е императорска усмивка. Различи го от аромата. Никога не беше помислял, че ще намери трезор за ликьор в стаята на човек, толкова скрупулен и въздържателен като Лан УангДзи. Кармата определено се беше престарала с това прераждане.

Колкото повече мислеше, толкова по-бързо осъзна, че вече е свършил каната. Можеше да поеме на много алкохол и обичаше да пие. След като осъзна, че Лан УангДзи още му дължеше една кана Императорска усмивка и имаше време да събере интереса си, изпи още една кана. Когато започна да се замайва, мисъл внезапно премина през ума му. Колко трудно беше да открадне жад? Имаше студен извор с чудотворни ефекти, за използване от мъжете култиватори. Казваха, че успокояваше сърцето, прочистваше ума, закаляваше огъня и така нататък. Когато отиде при студения извор, свали дрехите си. Нямаше къде да ги остави, освен да ги държи с уста, което беше немислимо.

Уей Усиен плесна с ръце и изпи последната глътка. След като потърси, осъзна че нямаше къде да го хвърли, затова напълни празната кана с чиста вода и отново сложи тапата и го върна в пода. След това се зае да намери жад.

Въпреки, че Облачни вдлъбнатини беше горял веднъж, го построиха наново. Уей Усиен вървеше през пътищата от спомените си и скоро откри студения извор, на тихото място.

Ученикът, отговорен за пазенето на студения извор беше на дистанция. Жените култиватори бяха в друга част на Облачни вдлъбнатини и не идваха да го използват. Никой от клана Лан не би направиш нещо, толкова безсрамно като да дойдат да гледат как друг се къпе. Следователно охраната не беше стриктна въобще и беше лесно да преминеш, улеснявайки Уей Усиен да отиде да засрами себе си. А случайното разположение на белите дрехи върху камъните означаваха, че някой вече беше дошъл.

Комплектът дрехи беше сгънат прилежно. Изглеждаше като парче тофу – дори лентата за глава беше сгъната внимателно. Докато Уей Усиен търсеше жада, почти не размести дрехите. Излизайки от храстите погледът му се стрелна към извора.

Водата в студения извор беше смразяваща. За разлика от горещ извор, тук нямаше пара, която да крие и беше възможно да види горната част на човека, който стоеше с гръб към него.

Човекът в извора беше доста висок. Кожата му беше нежна, а косата му беше черна и мокра, преместена на една страна. Линиите по кръста и гърба му бяха гладки и нежни, но и силни. С прости думи, той беше красавец.

Уей Усиен беше възхитен и не можеше да отклони поглед от къпещия се красавец. Без значение колко красив беше, не беше привлечен от мъже наистина. Нещото което привлече вниманието му, беше гърбът на мъжа, карайки го да не може да отмести поглед.

Имаше дузини заздравели белези.

Бяха белези от камшика за дисциплиниране, В различните секти имаше различни камшици за наказване, на непослушните ученици. След наказанието, белезите никога нямаше да изчезнат. Въпреки че Уей Усиен никога преди не беше удрян от такъв, Дзиян Чан беше. Дори след опитите да заличи белезите, не успя. Това беше причината Уей Усиен никога да не забрави белези като тези.

Обикновено един-два удара с камшика за дисциплиниране, беше достатъчно наказание, за да запомни за цял живот и никога да не повтори грешката си отново. Белезите по гърба му бяха поне тридесет. Какво ужасно престъпление беше извършил, за да бъде набит толкова много пъти? И ако беше толкова лошо престъпление, защо не го бяха убили?

В момента в който човека се обърна, на мястото където се намираше сърцето му имаше следа от жигосване. Виждайки това, шокът на Уей Усиен достигна своя връх.