Живот след Отмъщението 🔞

Крум - Дванадесета глава

Крум

Изпълзях към Галин, усещайки болки  в краката и гърдите, но не спирам ,докато не стигнах до него. Оглеждам го така, сякаш съм лекар и мога да му помогна. Прокарвам грубо длан през лицето си ,виждайки, че е цялата в кръв. Бъркам в джоба на анцунга и изваждам пукнатият смартфон.

Отключвам го и на магия натискам цифрите. След секунда ми отговарят,  обяснявайки къде се намираме и да дойдат колкото се може по-бързо. Оставям телефона до мен и слагам два пръста на врата му за да проверя дали има пулс, но не долавям такъв.

Стискам силно челюст и налагам двете длани една върху друга, ритмично натискайки в областта на долната част на гръдната кост. Отброявам всеки натиск и когато стигам до десет правя изкуствено дишане, вдухвайки в белите му дробове.

-Хайде, приятел! - ръмжа аз и натискам отново. - Брат ти ще ме убие. Може да не си забелязал… - спирам за да вкарам въздух в дробовете му. - той е по-луд от теб. Ако разбере, че съм те оставил да умреш, ще съм следващият. Двамата ще си правим компания в Ада. - чувам сирените не далеч оттук, а ръцете ми изтръпват от натиска, който прилагам, но не спирам докато не пристигнаха парамедиците и не ми казаха да се отдръпна. Запъхтян лягам на асфалта и се взирам в пламъците, които обхващат цялата линейка.

София беше вътре и всичко отиде по дяволите. Отново се чувствам безполезен и това чувство ме гони още, когато бях на десет години и не успях да спася майка си.

Безполезен съм и сега, не можах да опазя една жена. Жена, която от скоро се превърна в цел, а в момента е влязла дълбоко в кожата ми. Чудовището изпитва чувства, които не ги разбира, но и да знаех какво означават, нея я няма.

-Господине, телефона ви звъни. - вдигам поглед и взимам телефона с кървавата си ръка.

-Жив ли е? - попитах преди да отговоря на Георги.

-Да, но пулсът му е много слаб и трябва веднага да тръгваме, иначе ще го загубим. - кимам с глава и с негова помощ се изправям, натискайки зелената слушалка.

-Да! - слагам ръка през раменете на парамедика и бавно извървяваме пътя до линейката.

-София е в болницата. - заковавам се на място и затварям очи. Никога не съм изпитвал такова силно облекчение както сега. Качвам се на линейката,взирайки се в брат му. Гол е до кръста като врата и гърдите му са обгорени.