Живот след Отмъщението 🔞

Георги-Четиридесет и първа глава

Камелия

След една седмица

- Мога да вървя. - казвам за стотен път, но Георги продължава да ме носи,сякаш съм съката. - Георги...

- Тихо! Толкова ми е хубаво. - Не виждам нищо хубаво,но щом казва,ще се примеря.Сядам на седалката на мотора и веднага нахлузи каската на главата ми. Настанява се пред мен и постави ръцете ми на коремната си преса.-Боли ли те?- Стискам тениската му ,когато запали двигателя и плавно тръгна.Усещам леко парене,но е търпимо.

- Не!

- Нали не ме лъжеш?- откакто се събудих не спира да ми задава такива въпроси. "Сигурна ли си? " "Лъжеш ли ме?" Нали ще ми кажеш като има нещо?!" . Уморих се от тях,но като разбрах,че съм била на прага на смъртта и той не е бил на себе си,до някъде осъзнавам защо е притеснен. Очаквах да ми е сърдит или най-малкото да ме остави, но той е коренно различен. В добрият смисъл.
Не сме водили онзи разговор,от който най-много ме е страх,но скоро трябва да го проведем.

- Добре съм! - опитвам се да го убедя. - Къде отиваме?

- При брат ти. - изписквам от радост. Нямам търпение да го видя. Знам,че в момента е в къщата под медицинско наблюдение. Според думите на Георги ,не е искал да го води в болницата ,защото състоянието му не е било добро и това щяло да ме разстрои. Радвам се,че мисли за мен,но това да знам,че е жив и е бил надалеч от мен ме кара да му се скарам за това негово решение.

- Възстанови ли се? - попитах аз с доза притеснение. Той е още дете и травмата е голяма. Първо загуби родителите си ,после беше в плен толкова дълго време при онова животно. Нямам представа какво ще заваря. Може и да ме мрази за всичко,което се случи.

- Да! Пита за теб. - това малко ме успокои, но е друго да се срещнем и да видя първата му реакция. Мога да си призная,че ми е адски притеснено. Никога не съм си мислила,че ще се чувствам така ,когато ще се срещна с малкия ми брат. Десетгодишното момче,което преживя страшно много. Надявам се да не се наложи да го водя на психолог. Толкова е малък за такива сеанси.

Шумно издишвам и стискам тениската на Георги,сякаш тя ще ми помогне в мислите за Деян. Не обелих и дума по въпроса през останалата част от пътя. Той беше внимателен и спокоен.

След около петнадесет минути вече сме пред къщата. Поглеждам я и сякаш има нещо различно. Прозорците бяха други или пък входната врата да е нова. Определено нещо се е случило. Нямам намерение да питам Георги. Той така или иначе няма да ми отговори.