Живот след Отмъщението 🔞

Галин- Двадесет и осма глава

Моника

Цялата треперя от страх за живота на Галин. Състоянието му е критично и само Бог знае,дали ще го спасят. Колкото пъти да погледна вратата водеща към операционната ,тая надежда,че доктора ще излезе и ще ми обяви хубава новина, но все още никой не прекрачва прага към чакалнята.

Шумно издишвам, прегръщайки през рамо Стела,която не спира да плаче за мъжа,който обича. Никога не съм я виждала толкова съкрушена. Любовта е безгранична и съвсем скоро ще проведем още един разговор с нея.

- Какво става?-попита брата двойник и Стела веднага вдигна глава за да го погледне. Тя се стъписа и бавно извърна поглед,но Радослав я хвана за челюстта и изви главата ѝ за да го погледне. - Какво правиш тук? Върна се за да му съсипеш живота ли!?- Стела зарида още повече.- Заради теб, той се промени, а ти какво направи.... Замина си....Без да се сбогуваш...-

- Стига! Не виждаш ли,че е разстроена?- той се подсмихна.

- Не беше разстроена,когато го остави,а?

- Нищо не знаеш - извика Стела и се сви близо до мен. Нямам представа каква е историята им,но по погледа на Радослав разбирам,че тя е направила нещо за да изпитва неприязън към нея.

- Людмил е добре,но чакаме да дойде в съзнание.- съобщавам аз,сменяйки темата на разговор. Кимна с глава и седна на стол по-далеч от нас. Нервно прокара ръцете си по бедрата и отново се взря в Стела. Очите му потъмняха и с всяка изминала секунда ,той се променя. Придърпвам я към себе си и я намествам така,че да вижда гърба ѝ. В момента е бесен и не знам какво може да ѝ стори. Ако има същото състояние като близнаците може само да се молим да ни спаси някой,когото ще се усмели да се изправи пред този опасен мъж.

- Госпожица Вълева.- подскачам от мястото си,когато чувам фамилията на баща ми.

- Да! -

- Пациента е в критично състояние. Едва успяхме да спрем вътрешните кръвоизливи ,а сърцето му спря за секунди.- слагам ръката си на устата,не вярвайки на думите му.- Върнахме го към живот,но първите двадесет и четири часа ще са решаващи за бъдещето му.- направи пауза,а аз усещам,че изпадам в шок.- За щастие спасихме крака му. - сълзи бликат в очите ми,осъзнавайки,че състоянието му е толкова зле и не се знае дали в близките часове ще оцелее.

- Благодаря ви,докторе!- казвам аз,когато излизам от шока,но всичко в мен крещи да плача докато не ми остане дъх. Не мога да повярвам,че това ни се случва. Кога ще приключи? Искам живот,в който като се събудя да го направя с усмивка и да си кажа,мъжът на мечтите ми е до мен и всичко друго е без значение. Само любовта да грее над нас като слънце излязло на повърхността и да ни обсипе с топли лъчи, зареждащи ни с енергия за новия ден. Така си представям любовта и ще го обясня и на Стела за да помисли над решенията си.