Живот след Отмъщението 🔞

Крум - Четвърта глава

София

Една седмица по-рано

Сълзи капят по лицето ми, когато виждам черният ковчег в изкопаната яма, а думите на попа са далечни и непонятни, сякаш не съм тук, а се пренесох при единственият човек, който ми остана. Моят брат, моят живот, моето всичко. Ридая и се свивам на мястото си.

Първо родителите ми, сега и той. Какво ми остана в този живот? Никой и нищо. Сама, без подкрепа, без бъдеще, без всякакъв смисъл за съществуването си. Оставям брат си да почива в мир, а аз ще се опитам някакси да продължа напред. Може би това ще е изпитание, с което трябва да се преборя, но всичките сили, които толкова време пазих и ценях отлетяха с него.

Краката ми треперят, а болката става все по-непоносима. Всяка крачка ме води към неизвестното, несигурното и тази мисъл буквално ме повали на земята. Колената ми се разраняват, а малки камъчета се врязват по кожата.
Посрещам болката като добре дошла и чакам да ме вземат. Виждам пред себе си лъч светлина, надежда, която бавно се приближава. Тя ще ме погълне, ще ме вземе и най-сетне ще отида при тях, но всичко приключи, когато телефонът ми иззвъня.

Ровя из малката чанта и го намирам най-отдолу сред всички боклуци, които държа вътре.

-Господин Драганов!?

-Да! Госпожице Азар, обаждам се за да Ви съобщя, че Момчил е оставил завещание, за което трябва да поговорим. - объркана се изправям и почиствам с ръка мръсните си колена.

-Какво завещание?

-Елате в адвокатската кантора и ще поговорим. -  Взирам се в името му и не мога да повярвам какви ги говори. Нито родителите ми, нито брат ми имаха пари, имоти и прочие. Бяхме бедни и едва свързващи двата края. Това е грешка и съм сигурна, че господин Драганов се е объркал.

........................................................

Напълно разстроена влизам в кантората и пристъпвам към бюрото на господин Драганов. Той е дългогодишен приятел на родителите ми и знае цялата ни история. Много пъти ни е помагал финансово, а дългите смени, които майка и татко караха е било непосилно да ме вземат от училище. Господин Драганов го е правил.Човек с добро сърце и душа.

Моят брат. Моят Момчил е осиновен от родителите ми и нямаме кръвна връзка. Като дете съм искала брат и не съм спирала да им го повтарям, но тогава майка не успя да забременее и решиха с татко да си осиновят момченце. Той е по-голям от мен с четири години и беше брата, който винаги съм искала. Любящ,сериозен и готов да имам от всичко.