My mom sold me

•67•

Ронджун шофираше към болницата,а Джемин стоеше на пасажерското място,свел поглед към краката си.Най-малката подробност,като тази,че Джун има кола и шофира,го разтрои из основи.Малко по малко започваше да осъзнава колко много е загубил и колко много е пропуснал.

Неловката тишина бе взела привес и Нана се чудеше дали да проговори.Не се чувстваше добре в собствената си кожа.Защо,по дяволите бе станал толкова чувствителен?

Не биваше.

-Така и не ми каза защо си тук?-По-ниското момче наруши тишината,не откъсвайки очи от пътя.

-Да кажем,че това беше коледния ми подарък.

-От кого?Всъщност къде беше тези четири години?

-В Германия.

-Толкова далеч?-Ронджун отклони поглед от пътя и го погледна учудено.

Нана кимна положително и зарея поглед навън.Телефона в джоба на дънките му иззвъня и той побърза да го извади.Вдигна,долепяйки мобилното устройство до ухото си,сетне проговори.

-Какво има,Сънг?

-Прибрах се преди малко.Къде си?

Джемин прехапа устна,поглеждайки за миг към Ронджун.Дали щеше да е правилно ако му каже?

-Пътувам към болницата.

-Какво?-Силния вик на Джисънг принуди Нана да отдръпне телефона си,мръщейки се.

-Спокойно нищо ми няма!

-Т-тогава защо отиваш в болница?

-Братовчед ми е там.

-Идвам след малко.-Рече по-малкото момче,затваряйки телефона.

-Кой беше?

-Приятеля ми.-Джемин прибра обратно телефона си и установи,че са пристигнали.

Ронджун намали и паркира набързо,слизайки от колата.Двете момчета се отправиха към входа на болничната сграда.Щом прекрачи прага на сградата,миризмата на лекарства навлезе неканена в носа му.Момичето на рецепцията ги опъти и те тръгнаха към асансьора.

-Стая триста и осемнадесет.-Каза Джемин сякаш на себе си.

Имаше усещането,че откача.

-Значи третия етаж.-Джун натисна копчето и асансьора тръгна правно нагоре.

Двамата излязоха и Джемин се застопори на място.