My mom sold me

°91°

В стаята бе тихо и спокойно. Джемин се размърда на мястото си, бавно отвярайки очи. Премигна няколко пъти, за да прочисти погледа си и се опита да се надигне до седнало положение, но силната болка не му позволи. Той въздъхна и затвори очи, разтривайки слепоочието си.

Бе му омръзнало да стои затворен в тази стая. Чувстваше се като затворник. Започваше за го боли гърба, а не можеше и да помръдне.

Не след дълго корема му изкаркори, сигнализилайки, че трябва да се храни. Той понечи да се изправи, напълно забравил за положението, в което се намираше, сетне се върна на място.

Мамка му, не можеше да свикне с мисълта, че трябва да лежи по цял ден.

Предположи, че е следобед, виждайки слънцето, което се опитваше да изгрее измежду облаците.

Корема му отново изкаркори, но той предпочете да изчака лекаря си. Не му се искаше отново да се натъкне на някого, когото не искаше да вижда от дъното на душата си...

Затвори очи в опит да заспи, но глада не му позволи.

По дяволите.

Нямаше търпение да се възстанови напълно и да се върне в Германия. При Джисънг...

Чудеше се, как ли бе той?

Колко време бе минало от както не го бе веждал?

Не бе усетил чуждото присъствие докато някой не се настани на празната част от леглото. Той бавно отвори очи, очаквайки младия доктор, но остана изненадан виждайки майка си.

Не му беше до нея точно сега...

Младото момче извърна поглед, напълно игнорирайки Джой.

-Как се чувстваш? - Попита тихо тя.

Щом чу гласа ѝ, му се догади. Не я бе виждал нито чувал от много време и предпочиташе да си остане така.

Мразеше я толкова много!

След като дълго време не последва отговор, Джой проговори отново.

-Моля те говори с мен. - Тя понечи да го докосне, но той се отдръпна като попарен.

Игнорира болката от рязкото движение и зарея поглед през прозореца.

Искаше да я удуши тук и сега.

-Защо го правиш, Джемин?

Нана я погледна с погнуса, сетне прошепна.