Огледален свят

74-Краят

Една година по късно

"Лили? Къде отиде?"

"Тук съм." Излязох се от кухнята и видях момчетата в хола

"Може ли до парка?"

"До парка? Децата отново ли те подкупват?"

"Не мога да им откажа."

"Хубаво. Чакайте само да си взема чантата и идвам."

През тази една година се случиха доста неща. Тъй като бяхме дванайсти клас почти нямахме свободно време поради подготовките за бала също така решихме че искаме да си направим фотосесия целият клас заедно с учителите така че трябваше да уредим и това. Франческа роди и всичко беше нормално. Сега постоянно се караме кой да гледа детето. Отново бяхме на математическа Олимпиада. Този път бяхме първи за което ще се гордея винаги. Операцията на Лиса.. Всички бяхме много притеснени. Няколко часа седяхме пред операционната докато някой излезе. Родителите им и Леон се бяха побъркали. Но всичко мина както трябва. Малката ни Лиса най накрая е добре и сега наваксва изгубените игри от последните месеци. Завършихме. Скоро ще ходя е университет.

"Любов моя" проговорих докато гледахме момичетата как си играят.

"Какво има?"

"Ами нищо просто се чудех нещо"

"Какво има миличка?

"Защо не отидем някъде?"

"Нали ходихме в Италия?"

"Да, но там бяхме с останалите."

"Млада госпожице, да не би да ми казвате че искате да отидем някъде сами?" С показалеца си докосна върха на носа ми и ми се усмихна.

"Ами да.. независимо къде просто искам да прекараме малко време заедно"

"Не знам дали ще се случи. Знаеш че нашите искат да ме вкарат във фирмата"

"Да да знам и никога нямаш време за нищо. Дори за мен" отбележим и се обърнах към момичетата които бяха на пързалката.

"Не говори глупости"

"Не са глупости Леон."

"Та ние постоянно сме заедно"

"Не не сме! Не знам с коя си постоянно, но това не съм аз" кръстосах ръце пред гърдите си и не го поглеждах.

"Много добре знаеш че съм само и единствено с теб. Та аз нямам време дори да кръшкам. Не че ако имах щях да го правя"

"Но нямаш време и за мен. Виж, не искам да ме мислиш за някаква лигла, просто много ми липсваш"

"Знам. След два месеца ще бъдем постоянно заедно"

"Да бе! Тогава университет и работа едновременно"

"Но вечер ще бъдем заедно. Ще изкараме няколко години докато завършим след това ще се оженим, ще си имаме деца и ще прекарвам време с семейството си което ще обичам страшно много"

"Нещо много се замечта, лъвчо"

"Така е, цветле, но мечтите ми се сбъдват"

"Така ли?"

"Да. А сега.. къде ти се ходи на почивка?"

"Ти наистина ли?"

"Да. Ще говоря с татко, но ще трябва да го направим дядо по рано"

"Момичета" извиках се леко и отидох при децата като чух смеха на Леон. Хубаво е че гледа към бъдещето. Аз също искам някой ден да бъдем семейство с няколко деца. Две или може би три.

След като починаха нашите се бяхме съсипали. Имах чувството че съм сама а сега.. имам всичко. Невероятни приятели, семейство което ме обича, две малки сладки сестрички и едно страхотно момче което ме подкрепя в всичко. Какво по хубаво от това?
Мисля че това е един добър край за историята ми.

Край