Hidden - BG translation

Chapter 75 ∞ I can't just let you go again.

Когато думите излязоха от устата му, сърцето ми се разтопи, цялата болка от изминалите месеци се стопи под сладкия звук от дрезгавия му глас. Затворих очи, прехапвайки устната си, за да спра да се усмихвам като идиот.
Зейн все още говореше и се чувствах зле, че не го отразявам, но всичко, за което можех да мисля бе че Хари е тук, че бе зад мен и дишаше.
Елизабет очевидно се беше вживяла в случващото се. Очите й бяха насълзени от думите на Зейн, но доколкото знам, си няма и на представа, че Хари седи точно зад нас.
Зейн приключи и Пери започна своята реч, широка усмивка се бе настанила на лицето й.
Потропвах нервно с крака. Бях тотално шокирана.
Може би си въобразявам?
Обърнах се леко и надникнах през рамо, просто за да се уверя.
Той вече ме гледаше и погледите ни се заключиха. Старата самодоволна усмивка си седеше на лицето му. Той облиза устните си, намигайки ми. Трапчинките се показаха по двете му бузи, точно както си ги спомнях и.. Господи, кълна се, че ми намигна. Намигна ми.
- Мамка му! - издишах, обръщайки се.
- Какво? - Елизабет прошепна.
- Нищо. - изсъсках.
След това опитах да се фокусирам над сватбата, наистина опитах, но просто не можех. И не се обвинявах. Хари седеше зад мен с тъпа самодоволна усмивка.
По дяволите, Хари!
Най-сетне Пери приключи и си размениха пръстените. Усмихнах се широко, когато двамата се целунаха, Пери обви ръце около врата му и всички викаха и аплодираха.
С Елизабет станахме, докато другите се запътиха към изхода.
Церемонията започна в шест, малко необичайно, но все пак хубаво. Мисля, че беше защото искаха да видят залеза в Central Park, наистина красива гледка.
- Сега ще има тържество, нали? - Елизабет попита.
Кимнах, докато с очи следях Хари, който излизаше. Беше с Лиам и Найл и вървеше с ръце в джобовете.
- Добре ли си? - Елизабет попита, докато следвахме тълпата.
- Не. - признах. - Изобщо не съм.
- Защо? Какво се е случило?
Хванах я за ръка, за да спре да върви и посочих Хари.
Тя ахна.
- Това не е ли.. О, Боже, мой...
- Беше зад нас, о, Боже...
- Роуз, той..
- ... е жив, ще се побъркам.
- Изненадана съм, че все още не си.
- О, Боже, мой..
- Е, иди да говориш с него!
- Какво? Какво да кажа? Господи!
- Дай му голяма целувка по устните..
- Не, той има доста да обяснява, няма просто да..
- Мамка му, той ни гледа, той те гледа!
- Елизабет, о, Боже..
Сега бяхме на алеята между двете шатри и отивахме към втората. Сърцето ми биеше толкова силно, че сякаш щеше да изскочи, докато наблюдавахме как Хари влиза в шатрата.
- Ако това е дневен кошмар, ще откача. - измърморих.
- Какво, по дяволите, е дневен кошмар?
Изкикотих се при измислянето ми на несъществуващи думи и влязохме в другата шатра. Тя беше толкова красиво декорирана, цветовата тема беше бяло и светлосиньо. Дансинга бе в средата, а диджеят вече бе започнал с музиката. Масите бяха наредени около дансинга и видях фотокабинка в един ъгъл.
- По-късно трябва да се снимаме! - казах на Елизабет. Не бях на себе си, знаейки, че Хари не е мъртъв.
Настанихме се на определените ни места и бях разочарована, когато разбрах, че Хари е чак на отсрещната маса. Отърсих се и опитах да слушам какво говори Елизабет, но се оказа трудно. Гледах в скута си и само кимах, докато тя говореше, стараех се да изглеждам възможно най-заинтересована.
- Приема започва в 19:45...
Някой седна до мен и се обърнах да преместя пуловера си от масата.
Хари отново ми се усмихваше самодоволно, сменяйки табелката си с името на седящия там.
- Добър вечер! - той ме поздрави с лека усмивка.
- М-мислех, че седиш т-там.. - промърморих.
- Господи, разделени сме от пет месеца и това е първото, което ми казваш?
Изчервих се, поемайки си въздух и отново погледнах към скута си.
- Хайде, шегувам се. - той бутна коляното ми със своето и огън премина през тялото ми.
- Ами човека, който седи тук?
- Той може да си намери друго място, а?
Остроумието му се върна, толкова ми липсваше.
- Нали знаеш, че имаш доста за обяснение? - казах.
Той свъси чело и щеше да отговори, когато някой застана на микрофона.
- Добър вечер! - Лиам каза от подиума на диджея. Той се усмихна с поразителната си усмивка. - Е, изглежда, че всички са готови да започнем, така че посрещнете господин и госпожа Зейн Малик!
Всички аплодираха Пери и Зейн, когато влязоха, усмихнати до уши. Те отидоха в средата на дансинга и започна бавна песен, започнаха първия си танц.
Хари потропваше в такт с музиката и просто не можех да си го избия от главата. Имах толкова много въпроси и исках толкова много отговори.
- Не знам какво трябва да ти обяснявам. - Хари ми прошепна, докато Зейн накланяше смеещата се Пери. - Не получи ли колета?
- Ти ли го изпрати?
- Да, не го ли прочете?
- Адресът на подателя беше задраскан.
- Не, исках да кажа...
Някой на отсрещната маса изшътка на Хари и аз се засмях.
Танцът свърши и Зейн и Пери обявиха, че бюфета е отворен. Всички се запътиха натам.
Добре че масата ни бе четвърта и с Елизабет стигнахме по-лесно.
- По дяволите! - тя прошепна, а аз кимнах.
- Това не може да се случва. - прошепнах й, докато ми подаваше чиния с пилешко.
- Искаш ли да те ощипя?
- Не, аз..
- Все пак ще те ощипя.
- Ауч! Елизабет!
Тя се засмя, докато приключвахме с взимането на храната.
Седнахме отново на масата ни, а с Хари не обелихме и дума по време на вечерята. Честно казано не знаех какво да кажа или откъде да започна.
Партито започна и реших да поздравя старите си приятели.
Луи, Найл и Лиам ми дадоха мечешки прегръдки, а Вайъллет се извини, че не върна обажданията ми. Изненадах се на присъствието на Джема.
- Роуз, беше ад без теб. - тя изтананика. - Хари беше нетърпим задник, но поне приключихме с някои проблеми.
- Наистина?
- Да. Аз продължих да се извинявам, а той каза, че иска да продължи.
- Джема, това е страхотно! - отново се прегърнахме.
Исках да ги попитам какво е станало след онази нощ, но сега сме на сватба и не искам да съсипя настроението. Преди всичко имаше отворен бар.
Пери дойде и прегърна всички ни.
- Изглеждаш удивително. - казах й, а тя ме прегърна отново. Радвах се да я видя толкова щастлива днес, с човекът, когото обича.
Радвам се да видя тези хора отново, особено след 20-ти декември. Надявам се, че Хари има дяволски добро обяснение защо не ми се е обадил, оставяйки ме да си мисля, че е мъртъв.
Представих им Елизабет, с Джема и Вайълет си паснаха. Всъщност Елизабет бе огромен фен на сериала, в който участваше Вайълет и започна да бръщолеви как не било същото без нея.
Поръчах си питие на бара, потропвайки с пръсти.
- Ябълково мартини?
Обърнах се към Хари, който ми се усмихваше, навел се над бара до мен.
- Да. - отговорих.
- Помниш ли последният път, когато отидохме на бар?
Представих си ядосаното лице на Джеръми, усмихвайки се.
- Помня как ме сваляше. - отпих от питието си.
- Шибан задник. Очевидно беше, че си с придружител.
- Това беше преди да се съберем.
- И все пак заслужаваше да го ударя.
Засмях се леко, свеждайки поглед.
Изражението му се промени, след като ме погледна.
- Искаш ли да се разходим?
- Къде? - вдигнах поглед.
- В парка.
- Защо?
- Трябва да поговорим, не мислиш ли?
Той беше прав, но бяхме на сватба и просто исках да се насладя на партито.
- Аз не..
Той въздъхна.
- Моля те, разходи се с мен.
Прехапах устната си, кимайки.
Той също кимна, а аз се обърнах, за да го последвам към изхода на шатрата с надеждата, че Пери и Зейн няма да забележат. Забелязах ги да говорят с родителите на Зейн и предполагах, че няма да забележат.
Въздухът беше топъл, токовете ми тракаха по асфалта. Обичах Central Park през нощта, особено в топла и красива нощ като тази.
- Красиво е. - Хари коментира.
- Не мога да повярвам, че си жив. - думите просто излязоха.
Хари се засмя леко, прибирайки ръце в джобовете си.
- Благодаря.
- Не, имах в предвид...
- Знам какво искаше да кажеш, Роузи, просто се шегувам.
Нарече ме Роузи и сърцето ми се разтопи.
Изведнъж усетих, че отново ще се разплача. Той е тук, след всички тези месеци, аз почти не съм го докосвала или поглеждайки истински. Защо се държа така?
Шок. Аз съм в шок.
- Добре ли си?
Поклатих глава и се обърнах, за да не може да види насълзените ми очи.
- Добре съм.
- Е.. как си?
Въпросът беше ироничен и едва не се изсмях.
Щях да кажа "добре съм" отново, но въздъхнах и спрях да вървя. Той също спря, поглеждайки ме объркано.
- Ужасно. - въздъхнах. - Наистина ужасно.
Очите му обходиха лицето ми, докато челото му беше свъсено.
- За да сме честни, аз също.
- Какво е било ужасно за теб? Винаги можеше да се обадиш.
- Не прочете ли..
- Да, прочетох проклетия дневник, но последната бележка беше от 19-ти декември, нощта преди партито. Как бих могла да..
- Ами другата бележка?
- Каква друга бележка?
- В плика?
- О. - въздъхнах. - Беше съсипана от водата. Не можах да я прочета.
- По дяволите! - Хари прокара ръка през косата си. - Предполагам, че ще трябва да ти обясня всичко.
- Защо? Какво пишеше там?
Той отвори устата си, след което я затвори.
- Нека седнем. - той отиде до близката пейка, гледаща към голяма зелена поляна.
Седнахме на няколко сантиметра един от друг.
- Какво пишеше в бележката? - повторих. - И как, по дяволите, намери адреса ми в Ню Йорк?
Той си пое дълбоко въздух.
- Аз ти изпращах чековете от Crystal. - той призна. - Един ден, когато отидох да ти го изпратя, добавих.. допълнителен пакет.
- И защо това ти отне пет шибани месеца? - скръстих ръце.
Той отново въздъхна, навеждайки се така че да подпре лактите на коленете си.
- Аз.. - той прехапа устни, търсейки думите.
- За Бога, изплюй камъчето.
Той ме погледна и се засмя, а аз опитах да прикрия усмивката си.
- Може би трябва да започна от началото, а?
Кимнах.
- В нощта на партито, на 20-ти декември, копелето Алек ме простреля.
- Знам това.
- Просто възстановявам случилото се, спести си критиките, Розали.
Прехапах устната си, опитвайки да не се усмихна.
- Както казвах, - той продължи. - Алек ме простреля, с оловен куршум. Само че нещастника няма точен мерник и ме уцели в дясната ръка.
Погледнах към дясната му ръка, която беше покрита от бялата му риза.
- Изгубих доста кръв, така че бях в болница за кратко. Болкоуспокояващите помогнаха, но сега имам ужасен белег.
- Какво стана с Алек?
- Ще стигна и до там, Роузи, не се впрягай.
Отново си затворих устата, опитвайки се да не задавам повече въпроси.
- Ако си спомняш, Вайълет излезе от колата зад теб. Всъщност имаше две коли, в едната от които бяха всички, които отидоха в Ivory. Те се бяха справили успешно, успели са да заведат ченгетата там и да преодолеят охраната. Алек щеше да ме застреля отново и да приключи, но Джема се появи от нищото и го фрасна в лицето.
- Няма начин!
- Беше откачено и все още ми е малко замъглено. Бях на земята, когато видях как Алек също падна, след това припаднах. Събудих се в болницата, но болеше адски много. По-късно разбрах, че Алек е в затвора за опит за убийството ми, както и Арън. Както и Мариън, беше обвинена в измама.
- Ами другите от съюза?
- Е, ние имахме няколко часа обществен труд, но само това, понеже помогнахме.
- О.
- Така че ние го направихме, спечелихме. Свободни сме. - Хари имаше тъпа усмивка и се засмях.
- Както и да е, когато най-сетне излязох от болницата, почуках на вратата ти, но никой не отвори. И както всеки нормален човек, използвах резервния ти ключ и влязох да те търся, но те нямаше. Предположих, че си се върнала тук, не знам откъде знаех, но просто го знаех и бях съсипан. Знаех, че трябваше да те потърся, но си спомних за обещанията ни преди Зейн да ни открие в килера ти. И си спомних, че ти обещах да те пазя в безопасност..
Долната ми устна леко потрепери.
- Затова ли не ме потърси? Заради тъпото обещание?
- Аз.. - Хари поклати глава.
- Също така ми обеща и че ще се видим отново, нали? Някога сети ли се и за това обещание?
- Роуз, моля те..
Изправих се с насълзени от гняв очи.
- Не мога да говоря повече за това. Ние сме на сватба, сватбата на Зейн и Пери. Тук сме заради тях, не заради нас. Не искам да говоря повече за това.
Хари ме гледаше болезнено.
- Моля те, само ме изслушай..
Поклатих глава, отстъпвайки няколко крачки.
- Не съм готова за това, не сега, не на сватбата.
Обърнах се и хукнах по пътеката, сякаш щях да избухна, като кълбо от огън.
Не знам защо реагирах така, но съм била в подобна ситуация и преди и това е като цунами с информация, което причинява неописуема болка.
Чук как Хари ме викаше, чувах и стъпките му след себе си, но се шмугнах в шатрата и отидох при Елизабет. Тя седеше с Джема и Вайълет, смеейки се на нещо.
- Трябва да тръгваме. - казах й припряно. - Искам да се прибера.
Тя ме погледна, свъсвайки чело.
- Какво? Защо?
- Моля.. - започнах да я умолявам, но усетих как някой сграбчи китката ми.
Обърнах се към Хари и се изненадах, че очите му бяха леко насълзени.
- Моля те, не си тръгвай отново от мен. - гласът му беше слаб и немощен и едва се чуваше от музиката. - Не мога просто да те пусна отново.
- Какво? - свъсих чело.
Той не пусна китката ми, докато ме водеше през тълпата. Бях напълно объркана, когато спря пред фотокабинката.
- Влизай.
- Какво? Не..
- Влез, моля те.
Взирах се в него известно време, след което влязох, сядайки.
Хари влезе след мен, телата ни бяха толкова близо в малкото пространство.
- Ще ме изслушаш. - той избърса сълзите си. - Ще ме изслушаш и ще ме разбереш.
Не знаех какво друго да направя, освен да кимна, а той си пое дълбоко въздух и се приготви да говори.