Hidden - BG translation

Chapter 7 ∞ Dumped.

Арън се беше облегнал на рамката на вратата, скръстил ръце на гърдите си. 

 - Е..кога започна отново? - попита ме.

 - Понеделник. Не мисля, че някога съм била толкова нервна за нещо през живота си. - сложих си обицата.

 - Помня първия си ден като стажант. Бях уплашен до смърт.

 - Хм... - знаех, че моята работа бе нищо в сравнение с неговата, но не казах нищо. 

 - Резервацията ни е в шест, Роузи, ще закъснеем. - Арън почука по часовника си, изпращайки ми подигравателен поглед. 

 - Знам. Съжалявам. Нека само...- сложих си гланц.- Това е. Да вървим.

Арън се усмихна,последвах го извън апартамента и заключих след себе си. Беше събота вечер - свободната вечер на Арън. Радвах се,че ще прекарах време с него, преди да се върна на работа. Остатъка от седмицата беше минал много бързо, а аз и Зейн говорихме почти всеки ден. Радвах се и на разговорите с Пери и Лана. Давах всичко от себе си да игнорирам Хари, а когато седмицата свърши, той също ме игнорираше. Все още му бях бясна, за това, което ми каза след като му помогнах. Защо трябваше да бъде толкова неблагодарен?

Качихме се в колата на Арън, а аз се облегнах на седалката. Нощта бе хладна, но не прекалено студена. Добре, че щяхме да бъдем на закрито.

 - Захладня. - каза той, след като потеглихме. 

 - Да. Колко студено става през зимата?

 - Зависи. Понякога има сняг, но не винаги.  Въпреки, че понякога стига и до нулата. 

Потреперих. 

 - Надявам се апартамента ми да има добро отопление.

 - Да...- Арън се подсмихна. 

Остатъкът от пътуването премина в тишина, като аз наблюдавах светлините на града през прозореца. 

 - Портланд е красив през нощта. - взирах се замечтано.

 - Мхм..- Арън барабанеше с пръсти по волана, когато спряхме на червено. 

Погледнах към него. От първия път, в който се срещнахме, винаги съм го мислила за привлекателен. Той имаше тъмна коса, която обикновено бе оправена нагоре, и светлосини очи. Челюстта му бе стегната, докато шофираше. 

 - Е...Къде отиваме? - наруших тишината. 

 - На хубаво място по Willamette. Реката е красива през нощта. 

Кимнах. Мразех как темите ни за разговор свършват. Отворих устата си, за да кажа нещо друго, но той ме изпревари.

 - Пристигнахме. - каза и спря колата. Затворих си устата и слязох. Последвах го към ресторанта.

Настаниха ни до прозореца, а аз се възхищавах на реката. Водата минаваше по крайбрежието и можех да видя светлините на сградите от другия бряг. Арън зачете менюто. 

Отворих и моето меню и огледах листа. Забелязах високите цени на всички ястия и се надявах Арън да ми позволи да платя своето. Не можех да го помоля да плати такава голяма сметка. 

Точно когато поръчвахме, телефонът му извибрира.  Той го взе със скоростта на светлината, очите му сканираха екрана.

 - Мамка му!- каза той.

 - Какво?

 - Трябва да вървя. Един от другите стажанти се е разболял. Ще го заместя. - усмихна се наполовина. - Може ли сметката?

Погледнах го, потресена.

 - Арън, как се предполага, че ще се прибера?

 - Наистина съжалявам, Роузи.  Ще ти отделя време, кълна се. Наистина трябва да вървя. - той събра нещата си и започна да става.

 - Но..

 - Съжалявам, трябва да вървя. 

 - Хубаво. - затегнах ченето си. 

 - Роуз, не се разстройвай. - погледа му стана мек.

 - Как няма? Предполага се, че събота е свободната ти вечер. 

 - Не мога да направя нищо, ако в болницата се нуждаят от мен. Ами ако някой умира и те се нуждаят от помощта ми?

 - Добре. Съжалявам. - въздъхнах.

Той се усмихна и се наведе за целувка. 

 - Ще се видим утре. Наблюдавах го, докато излизаше бързо от ресторанта, без дори да погледне назад. 

Скръстих ръце на гърдите си. Как щях да се прибера? Какво да направя ,но Арън се сърдеше за това. Нямаха ли други стажанти, които да повикат?

Събрах нещата си и станах да си ходя. Извиних се на домакините и излязох, вдишвайки студения въздух. 

Облегнах се на една стена и реших да погледам хората, преди да се обадя на някого да ме вземе. Не познавах никого добре тук. Предположих, че щях да се обадя на Зейн. Сигурна бях, че би помогнал.

Въздъхнах. Понякога Арън бе толкова... ъгх.

 - Стига! - казах си. Той бе медицински стажант. Тези неща се случваха. Забелязах бар отсреща. Можех да чуя музиката и смеха на пияните хора. 

Забелязах някой да излиза от бара, с ръце в джобовете. Присвих очи. Не. Не можеше да бъде.

Бързо тръгнах обратно към ресторанта, но вече беше късно.

 - Роуз!