Мило мое пънкарче!

Глава 3

**Ева**

Боже!  Зоелина понякога наистина може да е груба. Видях как удари онова момче в корема. Кой знае какво й е казал, че да реагира така. И как сграбчи онова момиче! Вярно, че повечето хора я мислят за странница и я отбягват, но знам, че може да се държи и нормално. Просто не иска. Заела съм се да я изкарам от черупката й. Колкото и да не иска.

Стигнахме нашия блок и видяхме възрастни мъже в работни гащеризони да внасят тежки мебели във входа. Пред вратата стоеше доста добре изглеждащо момче и им казваше накъде да вървят. Видя ни да се задаваме и каза на мъжете да изчакат малко.

- Здравей! Ти ли си от новите съседи на третия етаж? - попитах го.

- Да. Тъкмо се нанасяме. - каза момчето с усмивка.

- Аз съм Ева, а това е Лина. На четвъртия етаж сме. - посочих към Лина, която се беше заковала на място и го гледаше втренчено. За първи път я виждам да зяпа така някой.

- Дан. Май с нея се сблъскахме днес в училище. - засмя се той.

- Сблъскали сте се? - учудих се аз.

- Да, тя май бързаше за някъде. Изглеждаше разстроена. Добре ли си сега? - попита я той. Колко е мил.

- Не бях разтроена! Добре съм! - отсече тя и го бутна грубо, за да влезе.

- Извини я! Малко е сприхава, но е добро момиче.  Може да излезем някой път тримата. Сигурно нямаш много приятели. Щом сега се нанасяш.- казах и се подпрях на вратата.

- Всъщност и преди сме живели тук. Преместихме се в Лондон когато бях на десет, заради работата на баща ми. Тогава имах една приятелка. Тя се казваше Зоуи. Чудя се дали още живее тук?

-Съжалявам, не я познавам. Но  може и да се засечете, кой знае? - усмихнах се.

Мъжете, които пренасяха мебелите вече започнаха да нервничат и аз се качих в асансьора, след като се уговорихме с Дан утре да излезем. Лина сигурно щеше да започне да ме проклина, но малко социални контакти нямаше да й навредят. 

Слязох на нашия етаж и позвъних на техния апартамент. Отвори ми майка й.

- Зоелина, за теб е. Ева. - извика тя.

- Кажи й, че ме няма. - чу се отвътре.

- Нали знаеш, че те видях как се качи? - провикнах се аз.

- Да. С това искам да покажа колко не ми се говори. - подаде се тя от вратата.

- Лина! - майка й я стрелна с поглед. - Бъди мила с момичето.

Тя извъртя очи и въздъхна тежко.

- Ох, добре. Днес попадах само на задници. Затова не ми се говори. - обясни тя. - Искам да си почина.

- Исках само да ти кажа, че се уговорих с момчето от долния етаж да излезем утре. - казах.

- Какво?! - викна изведнъж тя. -  Защо си го направила?

- Защото е нов. Какво лошо има да опознаем момчето? - попитах я аз.

- Ние? Ще престанеш ли да говориш за теб и мен като "ние". Няма "ние".  - ядоса се тя. - Престани да ме забъркваш в плановете си. 

- Но той изглежда свестен. - не се отказвах аз.

- Не ме интересува. - каза с равен глас.

- Ще дойдеш ли утре?

- Не знам. Ще видим. - каза и затвори вратата.

На бас, че го каза само, за да си тръгна. Такъв инат е.