Мило мое пънкарче!

Глава 23

**Дан**

Излязохме на просторния покрив. Аз изтичах навън, сякаш досега съм бил държан в клетка. Отидох до парапета и вдишах с пълни дробове. Очаквах Лина да е до мен, но тя още стоеше на вратата.

- Ела насам, де. Не стой като наказана. - махнах й да дойде.

Тя запристъпва несигурно като се оглеждаше притеснено.

- Хайде, де.

Стигна до една вентилационна шахта и се подпря на нея.

- Не ми давай зор!

- Няма ли да дойдеш? Гледката е уникална.

- Не, добре ми е тук.- каза тя тихо.

- Сигурна ли си?

- Разбира се, че съм сигурна! Какъв е този въпрос?- тросна се тя.

- Добре ли си? Да не ти е лошо?- отидох до нея.

Изглеждаше леко бледа и гледаше малко уплашено.

- Ела, гледката е прекрасна. Хората изглеждат толкова далечни, а небето толкова близо. Направо ти идва да скочиш и да полетиш с птиците.

- Ооох, млъкни! - започна да диша тежко - От какъв зор ме домъкна тук, да му се не види? - започна да нервничи.

- Не си добре. Ела да се разходим. - опитах се да й помогне да стане, но тя се отдръпна.

-Остави ме! Ох, мамка му! Изпитвам ужас от височини. Остави ме на мира! - развика се тя.

Аз въздъхнах облекчено.

- А, това ли било? Ще го оправим. - казах и се усмихнах.

Повдигнах я и я хванах под мишниците и под коленете.

- Не, не, не. Какво правиш, по дяволите?! - писна тя - Веднага ме пусни! Ще те фрасна в лицето! - започна да нарежда.

- Успокой се. Така се преодолява страх. Като се изправиш срещу него. - казах спокойно, докато тя се мяташе в ръцете ми - Спри се мяташ или ще те изпусна. - погледнах я многозначително.

Тя спря и се вкопчи в мен. Като че ли започна леко да потреперва като видя, че отиваме към парапета. Спрях пред по-високата му част където стигаше до гърдите и имаше малко телена мрежа над него. 

- Сега ще те пусна. Недей да изпляскваш. - й казах, но тя така се беше вкопчила в мен, даже беше затворила очи.