Мило мое пънкарче!

Глава 14

**Зоелина**

На другия ден в училище най- накрая се насладих на спокойствието, което исках. Не съм виждала нито Дан, нито Ева. И  по- добре. След вчера ще се научат да не се занимават с мен.

А! Ето го Рей. На заграденото игрище. Дали да му се извиня? Малко прекалих с него. Вярно, че е противен, но излезе прав за Ева. Само той не излъга. Да го извикам ли? Може и да не го харесвам, но не съм кучка.

Застанах до оградата на игрището и гледах как играят баскетбол. Рей вкарваше кош след кош. Черната му коса беше мокра от пот. Няколко кичура бяха залепнали за челото му. Като не е наплескан с една туба гел, изглежда по- добре. Някак по-... нормален. Гледах ги известно време, докато събера смелост да го извикам, но не се наложи. Един от съотборниците му ме забележи и ме посочи. Рей се обърна и дотича до мен.

- Хей. Какво правиш тук? Не ми ли каза да стоя далеч от теб? Всъщност, вчера не ни ли разкара всички? - започна той.

- Дойдох да се извиня за това, което казах. Бях малко груба с теб. - казах.

- Малко? Още ме боли ръката от вчера. - каза той и разтри рамото си.

- Извинявай. Все пак виждам, че не ти е попречило да правиш страхотни забивки. -казах и се опрях на оградата.

- Няма нищо. На всеки се случва да се изнерви.- той също се подпря на оградата.

 - Просто ми писна от задници, които ми се правят на приятели. Излезе прав за Ева. - казах тихо.

- А ти си мислеше, че си измислям. Казах ли ти "Нали ти казах"? - погледна ме с дяволита усмивка.

- Не е нужно. - присвих очи аз.

- Нужно е и още как. Нали ти казах. - засмя се той.

Аз млъкнах. Рядко ми се случва да не знам какво да кажа.

- Може да останеш още малко, ако искаш. - каза той и ме подтикна да вляза на игрището.

Аз не исках, но накрая склоних. Седнах на дървените пейки, а останалите ме гледаха все едно току-що съм слязла от космическия си кораб  и съм го паркирала на паркинга на училището. 

Нищо ново.

**Рей**

Очаквай неочакваното са казали хората. Имах точно такова посещение тази сутрин на баскетболното игрище.  Лина дойде да ми се извини за вчера. Вярно че малко я подразних, но нямаше нужда да бъде толкова груба. Аз просто я предупредих за нескопосаната лъжа на Ева. 

Всъщност това, че дойде е добър знак. Такъв беше плана, но не очаквах да е толкова скоро. Дори не я бях забелязал, докато един съотборник не ми я посочи и не каза:

- Някаква странна пънкарка те зяпа от оградата. 

Отидох при нея като се държах на дистанция. Тя изглеждаше, че наистина съжалява. Като не се държи като полудяла кучка е много по-симпатична. Поканих я да остане до края на тренировката. Тя, разбира се, в началото се дърпаше, но все пак остана. Седна сконфузено на пейките и като че ли всички спряха да правят каквото и да е, само за да я проследят с поглед. На бас, че се чудеха какво прави тук Самотната вълчица и защо аз разговарям с нея.

Дали ще мога да я опитомя? Започна да става интересно.