Мило мое пънкарче!

Глава 11

*Зоелина*

Това момиче ще спре ли да играе игрички? С всяка фибра на тялото си усещам, че нещо не е наред. Ева само да посмее да ме зареже с този, ще й се стъжни.

Добре, да приемем, че той е тук, защото и без това се бяха уговорили да излязат тази вечер и някак са замесили и мен. Хубаво, ще го преглътна. Само онзи мазник да не излезе прав. Не че му вярвам. Не вярвам и на една дума от лъжливата му уста. Но думите му ме накараха да имам едно наум с всичко това.

Е, като съм тук, поне да разгледам. Къде е музикалната секция?

О, нов албум на Simple plan. Отдавна не съм ги слушала. Но защо никога няма нищо на TFK?

- Thousand foot krutch  ли търсиш? - Дан цъфна от лявата ми страна.

- Ти пък откъде знаеш какво търся? - сопнах се аз.

- Ами, имаш значка с емблемата им и на тениската ти пише "Welcome to the masquerade", един доста добър техен албум. Но може и да съм се подвел. - подсмихна се.

- Ти пък голям разбирач се извъди. - подхвърлих аз.

- Е, чак голям. - засмя се.

Внезапно нещо, подаващо се от ръкава му, ми привлече вниманието.

- Какво е това? - попитах.

Той погледна накъде соча.

- Това... е напомняне. - каза бавно.

- За?

- За това, че човек винаги може да се промени към по- добро. - усмихна се.

- Аха.

- Защо те интересува?

- Не ме интересува! Просто и аз искам да си направя. - наведох глава надолу.

Мамка му, бузите ми пак ли горят?

- Бих ти казал да не го правиш, но знам, че няма да ме послушаш. - каза и остави един диск на мястото му.

- Да, защото не ти влиза в работата. - отвърнах хапливо.

- Иначе какво би си направила?  - продължи да пита.

- Няма да ти кажа. - казах просто аз.

- Хайде, де. Виж моя. 

Нави ръкава на ризата си и видях красива змия обхванала ръката му малко над китката, като гривна. Не беше натруфена и грозна, а съвсем семпла и изчистена. Едва се сдържах да не я докосна.

- Уроборос*? - повдигнах вежда. 

*(змия захапала опашката си)

- Да! - възкликна той.  - Ти си първия човек, който позна какво е. Все трябва да обяснявам, че е символ на безкрайността и преходността на света. И че на всеки край...

- Съответства ново начало. - довърших аз.

- Точно така! - отново възкликна той и ме погледна с блеснали очи.

- Какво? Вместо да кибича по моловете и да се мотая като муха без глава, чета книги.- отвърнах.

- Да, извинявай, че те зяпнах така. И все пак ми е интересно какво би си направила? - отново ме попита.

- И все пак, няма да ти кажа. - отрязах го аз.

- Стига, де. Аз ти показах моята, интересно ми е каква би била твоята?

- Да не сме на шест? - стрелнах го с поглед.

Той млъкна. Най-накрая. Преместих се на другия край на секцията с надеждата да не ме заговаря повече. Но напразни надежди.

- Извинявай, но ще ти досадя още малко. - присламчи се към мен.

- Това, че ми се извиняваш, не го прави по-малко дразнещо. Но на Ева и въобще на хората не им пука, така че давай. - погледнах го изпитващо.

- Ами, много ми приличаш на една приятелка от детство. - започна. 

- Аз не съм нея. - прекъснах го безцеремонно.

- Може и да не си, но съм длъжен да попитам. - продължи. - Живееше в нашия блок. Беше дребна, сладка и беззащитна. Беше ми най-добрата приятелка. Но след като заминах, изгубихме всякаква връзка.

- Какво ме интересува? Не я познавам! Остави ме на мира!- изстрелях и излязох тичешком от книжарницата.