Мило мое пънкарче!

Глава 15

**Зоелина**

Ебаси противните хора! 

Какъв бавняр  трябва да си, че да ти е забавно в час да се пръскаш с вода, че и да завличаш околните? Аз ли съм се объркала, че съм в гимназия или просто всички са малоумни?

В час по изобразително изкуство двама дебили решиха да пробият шише с вода и да мокрят всичко живо. Първо започнаха помежду си и вдигаха досаден  шум, но учителката ни, г-жа Риглис, е толкова мекушава, че даже и забележка не им направи. Ако някой се оплаче от учениците й, само ще каже "Децата са си деца и нищо не може да се направи по въпроса". Само ни дава задачата и ни оставя да се оправяме.  Никой не я взима на сериозно и затова всеки си прави каквото иска. Една групичка момичета излизат за втори път "до тоалетната". На бас, че отиват да си допушат тревата. 

Та въпросните дебили започнаха да пръскат класа, преструвайки се, че е светена вода. Идиоти!

Беше топъл ден и в стаята беше задушно, така че всички малко или много се зарадваха на т. нар. разхлаждане. Но  не и аз. Мразя да ми пречат когато правя нещо. 

- Усещам злоба в теб, чадо мое. - довлече се единия пред мен.

- Гледай да не усетиш ритник в задника. - отвърнах.

- Остави я. За нея ще е необходим цял казан светена вода. - додаде другия.

- Но как да оставя клетата душа да се мъчи така. - каза жаловито първият идиот и замахна с бутилката към мен. Аз бързо се дръпнах, обаче творбата ми пострада. Големи капки размазаха цветовете на живописта ми.

- Тъпак, готвя се за изложба! - креснах аз. 

- Няма нищо, дете мое. Всичко ще се оправи. - каза тъпакът и продължи да ръси вода. Дрехите ми почти подгизнаха.

- Престани! - извиках силно, грабнах шишето от ръцете му и го излях в пазвата му. 

- Какво правиш, откачалка такава? - подскочи тъпакът.

- Каквото и ти. Но за жалост светена вода не работи срещу тъпота. - казах красноречиво и го изгледах накриво.

Звънецът би. Това беше последния час и Слава Богу. Едва не праснах този тъпак в носа. Три часа се бях трудила за тази живопис, а накрая всичко да се провали за секунди. Защо въобще се опитвам?

 Отидох в тоалетната да се подсуша колкото мога. Тениската ми с емблема на Thousand foot kruch беше цялата мокра, както и част от дънките ми. Гримът ми се беше размазал. Очната линия се беше разтекла и приличаше на черни сълзи, стичащи се от очите ми. Успях да се изтрия малко и тръгнах на бегом. Няма да издържа още срещи с идиоти. Тъкмо излязох от училището и чух някой да ме вика. Какво пък сега?

Обърнах се и видях Рей. Бях го подминала на входа на училището.

- Хей, какво ти се е случило? - попита той - Да не си участвала в бой с водни балони?

- Не, но обмислям бой без балони. - отвърнах.

- Цялата си вир вода. Ето, облечи това. - каза и ми подаде черния си суичер.

- Няма нужда. Веднага се прибирам. 

- Но докато стигнеш може да настинеш.

- Какво ти пука? 

Наистина, какво го интересуваше?

- Хайде, обличай го вече. - настоя той.

Аз само извъртях очи и отидох зад едно дърво да се преоблека. Облякох суичера му и го закопчах догоре. Беше огромен и ми стоеше като чувал, но беше удобно. Миришеше хубаво. На приятен, леко сладникав парфюм. Не беше онази противна, силна миризма от преди. Или беше?

Натъпках мократа си тениска в раницата и се върнах при него.

- Точно по мярка ти е. - каза той засмян.

- И аз си мислех същото. - казах, излизайки иззад дървото.

- Накъде каза, че си? - попита той.

- Към вкъщи.

- А това къде е?

- Защо искаш да знаеш?- погледнах го многозначително.

- Защото искам вечерта да се промъкна у вас и ви обера. - засмя се той - Това е нормален въпрос.

- Към ниските блокове. - кимнах с глава  към недалечните ниски блокове.

- Какво съвпадение! Аз също съм натам. Имаш ли нещо против да повървя с теб?

- Толкова голямо съвпадение, че чак не ти повярвах. 

- Хайде, де. Какво толкова?

- Ох, добре. - въздъхнах тежко.

Блокът ми е на 20 минути пеша от училище. През целия път почти не говорехме или поне не ме разпитва какво се е случило. Мразя да се обяснявам. Беше приятна тишина. Понякога наистина нямам сили да се разправям. 

След още няколко минути стигнахме.

- Значи тук живееш?

- Да. Моля те, не нахлувай през нощта и не ни обирай. - казах с насмешка.

- Добре, де. Едва ме нави. - засмя се той.

Застанахме пред входа и в този момент видях Дан да се задава към нас. Спря пред нас.