Мило мое пънкарче!

Глава 5

**Дан**

Добре, само тези два кашона останаха. Пфуу, най- накрая! Сега сигурно ще имам мускулна треска няколко дни. Да ги вкарвам вътре и да се свършва.

Тъкмо да вляза в апартамента и внезапно някой ме блъсна. Пльоснах се на пода, а кашоните се разсипаха. Оказа се едно от момичетата, с които се запознах вчера. И с което се сблъсках в училище. Изглеждаше като заклета пънкарка - пиърсинги по лицето, ушите. Цветни кичури, тежък грим и навъсен поглед, който казва "Не се занасяй с мен". Държи се грубо и дръпнато, да не би някой случайно да я заговори.

Всичко това ми е до болка познато. Аз също имах такъв период. Точно след като се преместихме в Лондон, нещо в мен прищрака. Не знам дали беше от внезапната смяна на обстановката или просто пуберски изблици, но имаше един момент, в който бях пощръклял. Бях си боядисал косата червена и продупчил и двете уши на пет места. Пробих си носа и веждата, но понеже сам си ги правех, не се получи добре и сега имам два малки белега. Обичах да се измъквам през прозореца на стаята ми посред нощ и да се скитам по тъмните лондонски улици. Горките ми родители, на няколко пъти си бяха помислили, че съм избягал и постоянно звъняха на полицията. Станахме си приятели с тамошните полицаи.

А пък един път, с приятели, се промъкнах на един концерт на "Green day".  Поиграхме си на гоненица с охраната и все пак останахме. След това бях в такава еуфория, че се татуирах. Сега до края на живота си ще имам змия захапала опашката си на едната  ръка. Не че се оплаквам. Харесвам си я. Напомня ми, че винаги можеш да се промениш, стига да искаш.

- Леле, страхотни плакати! - момичето седеше на земята и разглеждаше разпилените ми, стари плакати, някои от които бяха малко поокъсани.

- О, тези ли? Стари са. - казах докато се изправях. - С теб май само така ще се срещаме, а?

- Оу, извинявай. - лицето й, както беше грейнало преди малко, така и посърна. Явно се разочарова, че съм аз. Подаде ми плакатите и ме изгледа сконфузено.

Сега изглеждаше по-различно от вчера.  Не носеше грим. Без него лицето й се четеше като отворена книга.

Попитах я защо се разхожда с боклук в ръка. Тя, разбира се, ми отговори с половин уста. 

- Искаш ли да ги задържиш? - връчих й ги обратно, а тя ме погледна странно и отстъпи назад. - Хайде, видях как ти светнаха очичките. - побутнах я аз.

- Но... нали са твои?

 - Спокойно, стари са. Това беше бунтарския ми период. Малко тежко приех местенето ни в Лондон. И бях малко откачен. - засмях се - Но беше отдавна. Ако искаш ги вземи.

Тя ги пое плахо от ръката ми като внимаваше да не ме докосне.

- Няма ли да ти липсват? - попита ме.

  - Може би, само този на Linkin park. С едни приятели чакахме цяла нощ за билети за концерта им и накрая ги спечелихме като заклети фенове. Премръзнахме тази нощ, но си струваше. - усмихнах се при спомена.  

 - Не знаех, че си... от този тип хора.- каза тихо и наистина изглеждаше изненадана.

- И аз не знаех, че си толкова сладка без грим. - ми се изплъзна от устата.

Страните й леко поруменяха. Щеше да е забавно да излезем довечера, както ме покани нейната приятелка. Лина твърдеше, че не й е приятелка, но не изглеждаше така. Попитах я дали иска да дойде, но тя се направи, че има работа.

- А, да. Боклукът. Между другото, тече. - посочих локвичката образувала се под чувала.

Тя прокле и свали чувала от рамото си.

- Стой така. - внесох кашоните вътре и се  върнах с чувал за боклук. - Дай да го опаковаме. Така поне няма да оставяш мокра пътечка по пътя. - усмихнах й се.

Този път наистина се изчерви. Изглеждаше като ангел, който не знае къде е мястото му. Като изключим пиърсингите на веждата и на устната, имаше красиво, миловидно лице. С грим също беше хубава, влизаше в пънк- образа си. Но без него беше по - истинска. Напомняше ми много на една приятелка от детство. Беше дребно, сладко и беззащитно момиченце. И най-милото същество, което познавах. Дори като искаше да се ядоса, не можеше да се ядоса истински. Само сбърчваше малкото си носле и присвиваше очи.

 Беше я страх да стои на площадката без мен. Аз нямах нищо против да съм с нея. Много бързо се разстройваше, но все пак сме били малки. Кой не се разстройва като малък?  Имаше една група деца, които я тормозеха, но аз винаги бях до нея да й помогна. Казваше се Зоуи. Бяхме приятели от 6-годишни, докато не заминах с нашите за Англия. 

Какво ли е станало с нея? Дали е още тук? Дали ще ме помни?

 Ева каза, че щяла да разпита. Дали е открила нещо? 

Ще я попитам като излезем.

- Помисли си за довечера. - подвикнах след Лина, която вече беше драснала по стълбите.

Странно момиче. Бих искал да я опозная.