Мило мое пънкарче!

Глава 27

**Зоелина**

Стигнах до последния етаж, тичайки. След това, задъхана и едва влачейки се, се затътрих към вратата на покрива. Разбитото резе още висеше и проскърца когато дръпнах вратата. Отвън имаше сянка на човек.

- Здрасти! Най-накрая дойде! Тъкмо започнах да се отказвам.- каза сянката.

Не казах нищо. Не защото не исках, а защото не можех. Твърда буца беше заседнала в гърлото ми. Ако се опитам да говоря най-много да излезе някой хлипащ звук.

- Хей? Какво има? - сянката се приближи.

Пак нищо не казах. Сълзите ми говореха сами, капещи от брадичката ми.

- Ей, ей, ела насам.

Дойде при мен и сложи ръце на раменете ми. Искаше да ме отведе до парапета като предишния път, но аз не помръднах. 

Бях забола брадичка в пода, но усещах, че ме гледаше въпросително.

Отпуснах се и се проснах на земята по колене. Той седна до мен.

- Искаш ли да ми разкажеш какво е станало?- отмести косата  ми и зачервените ми подпухнали очи срещнаха неговите карамелено кафяви. 

Но не трябваше.

Видях как се шокира като ме видя и се дръпнах. Пуснах отново бретона пред лицето си и си нахлупих качулката. Още няколко сълзи се търкулнаха надолу. Усетих мека тъкан до лицето си. Оказа се ръкава на синия му суичер. Показалецът му обърна брадичката ми към него. Бавно свали качулката ми.

- Кой ти направи това?- питаше за шевовете на веждата ми. Звучеше сякаш всеки момент щеше да избухне.

- Няма значение. - едва промърморих.

Отместих поглед от него и гушнах колената си.

- Ако искаш да споделиш, ще те изслушам.

Аз поклатих глава. Още не бях готова да говоря. Исках само да се отпусна и да забравя за всичко, сякаш нищо не се е случвало.

- Колко си студена. - отбеляза той, пипвайки ръката ми - Вземи това. - зави ме със суичера си.

Не че беше наистина студено. По-скоро измръзвах от вътрешен студ, сковаващ ръцете, краката, гърдите ми. Затворих очи  и се свих на малка, тъжна топка.

- О, Боже! Трепериш!- възкликна.

Наистина треперех и не можех да спра. Буцата в гърлото ми се беше превърнала в кубче лед, което слизаше надолу и вледеняваше гърдите ми. Струваше ми се, че никога няма да се махне, но изведнъж усетих странна, успокояваща топлина и ледът започна да се топи.