Мило мое пънкарче!

Глава 47

*Зоелина*

След скандала с Рей, Ева и Дан постоянно ме проверяват дали не съм се отчаяла и случайно не съм си прерязала вените. Толкова са мили, че чак са досадни. Няма нужда да се притесняват толкова. Искам просто да остана за малко сама с мислите си, за да осъзная какво точно се случи.
Онзи ден беше едновременно най- прекрасният и най- ужасният. Когато се борехме в реката, Дан беше неузнаваем. Усетих непреодолимо привличане, но в същото време ми беше и гузно, заради Рей.
Явно всички си имаме скрита страна, която показваме само на определени хора. Странно ли е, че пак искам да видя тази страна на Дан и то толкова скоро след раздялата с Рей?

Поне за едно мога да съм спокойна. Оказах се права за Рей още от началото. Но как успя да ми влезе под кожата така незабележимо? Дори не знам как стана така че да се съберем. Просто се е възползвал от гадните ситуации, в които попадах. Винаги беше там, за да ме утеши. Не мога да повярвам, че всичко е било със задна мисъл. Този човек се оказа майстор на измамите и манипулациите. С Ноел са си лика-прилика.

*Дан*

Притеснявам се за Лина. След като си тръгнахме от парка онзи ден и след разправията с оня нещастник, тя не продума и дума по пътя. С Ева я каним да излезем, но тя не прави никаква реация. Преди поне се противеше, дърпаше се, но все успявахме да я изкараме. А сега като че ли няма сили за нищо. Даже да ни се накара, че се менкаме с Ева кой да й досажда. Като че ли е загубила вътрешният си плам. Този пламък, който ми направи такова силно впечатление когато се запознахме.

Не мога да я оставя така.

Качих се на горният етаж и позвъних на вратата й.
Отвори ми майка й.
- Лина, за теб е. - провикна се тя.
- Ох, пак ли? - чух силна въздишка отвътре.
Все пак Лина се появи на вратата и се облегна на касата.
- Стига вече сте ме проверявали. Няма да си прережа вените. Спокойно!
- Може пък аз да искам да си прережа вените и ми трябваш, за да ме разубедиш.
Тъпата ми шега я разсмя. Толкова е сладка когато се смее.
- Исках само да ти кажа, че ако искаш да поговориш с някого, аз и Ева сме насреща.
- Да, разбрах и първите двайсет пъти. - отвърна тя с досада.
- Ами,... трябваше да ти го кажа. Ясно и точно, за да няма недоразумения после. - сведох поглед надолу. Отново изглеждаше напълно безразлична към думите ми. - Е, няма да ти досаждам повече.
Обърнах се и заслизах по стълбите...
- Дан?
...когато гласът й ме спря.
- Може ли... да те питам нещо? - попита тя плахо.
- Разбира се. - отвърнах. - Искаш ли да слезем долу?
- Добре.