Мило мое пънкарче!

Глава 18

**Зоелина**

След работа Рей ме изчака, за да отидем до нас да му върна суичера. По едно време изчезна с Ева и после се върна сам. Сигурно я е изпращал. Но щом не я харесва, защо излиза с нея?

- Готова ли си? - попита ме.

- Къде изчезна по-рано? - попитах, вместо отговор и нарамих чантата си.

- Изпратих Ева донякъде. Защо питаш? - погледна ме дяволито.

- Просто се зачудих. - казах - А защо донякъде?

- Брей, много си любопитна днес!

- Аз, любопитна? Нещо си се объркал.- подсмихнах се.

- Обещах да я изпратя. Не може да я зарежа и да кажа, че ще чакам приятелката й, с която е скарана.

- Ах, кой да предположи, че си такъв добър самарянин. - казах саркастично.

- О, въобще не ме познаваш. - каза той.

Аз нищо не казах.

Той застана доста близо до мен и почти ми прошепна:

- А искаш ли да ме опознаеш?

Усетих горещина и се отдръпнах.

- Стигнахме. - казах сконфузено и избързах.

А точно пред входа на блока видях Дан да говори с някакво момиче, която изглеждаше, че му е много близка. Постоянно го галеше по ръцете или потупваше по раменете. Накрая даже го прегърна.

Направих знак на Рей да забавим ход и посочих с глава към Дан. Той разбра намека и се скрихме зад ъгъла на блока. Тъй като моя вход беше първия, ъгъла на блока беше наблизо и подочух малко от разговора им.

- ...и се засичаме чак сега. А толкова често минавам от тук. - каза момичето - Но кога си се върнал?

- Преди 1-2 седмици. Тъкмо приключихме с нанасянето на багажа. - каза Дан.

- Не мога да повярвам колко време е минало и колко си се променил. А аз те помня като момченце. - засмя се кокетно непознатата.

- Ти пък не си се променила много. Веднага те познах. Същото изискано, самоуверено момиче, което беше като малка. - каза Дан усмихнат. - Помня как се щураше наоколо и ни събираше да играем на различни игри. Винаги беше пълна с интересни идеи. Помня също, че обичаше да командваш. - засмя се той.

- Така ли? - тя също се засмя, но ми се стори фалшиво.

- Да, ти беше нещо като лидер на малката ни групичка деца от блока. - каза Дан.

- Хммм, да. Хубави времена бяха, нали? - измърка момичето и положи глава на рамото му.

В това време Рей ме сръчка.

- Защо се крием?

- Не искам да минавам, докато тези са там. - казах.

- Зоелина, не очаквах това от теб. - възмути се Рей. - Хайде, върви. - и ме задърпа за ръката към входната врата.

Минахме покрай тях като внимавах погледите ни да не се засекат. Дан обаче пак имаше онова изражение на лицето, сякаш се пита какво прави този тук.

- Та у вас ли, казваш, ми е суичера? - попита Рей високо, за да го чуят.

Аз за малко да избухна в смях, но се сдържах. Двамата така ни изгледаха, докато се качвахме в асансьора.

- Какво беше това? - каза Рей смутен.

- Просто не исках пак да се сдърпате за без нищо. Избягвах конфронтация. Предния път щяхте да се избиете. - обясних аз.

- О, не си искала да пострадам, нали? - погледна ме с грейнали очи.

- Млъквай! - отрязах го.

Стигнахме до нас и започнах да отключвам.

- Кое беше това момиче? - попита Рей.

- Не знам! - отвърнах, но прозвуча по-силно, отколкото исках и си изпуснах ключовете.

- Защо се нервираш? - попита и ми подаде ключовете.

- Не се нервирам! - отсякох аз.

Отключих и влязох да потърся суичера. Беше на простора и все още беше мокър. Ох, по-добре да поканя Рей да влезе. Ще издухам суичера със сешоара и ще му го дам.

Върнах се на вратата и чух  гласове.

- Може пък Лина да ме е поканила у тях, откъде знаеш?- чух да казва Рей.

- Да, бе. Точно теб ли? Ако си спомням добре, последния път в мола едва не те наби. - обади се Дан.

- Човек мени мнението си всеки ден. - каза му Рей самодоволно.

Засилих се към вратата и се приготвих отново да ги разтървавам. Засега само се заяждаха.

- Ааа, не пак! Ти влизай, а ти си върви! - дръпнах Рей вътре и направих знак на Дан да си върви.

Той млъкна стъписан и ме изгледа въпросително. Аз отвърнах на погледа му, тръснах глава и тръшнах вратата под носа му.