Мило мое пънкарче!

Глава 25

**Ева**

         Не ми се ще да вярвам на това, което каза Ноел. Но щом и Дан е видял Лина и Рей заедно, значи става нещо. Но е странно. Тя наистина не може да го понася, камо ли да излиза с него. Но май не само аз се жегнах от това. Дан също изглеждаше изнервен. Даже днес дойде в бара, за да разпитва Лина. Тя обслужваше една маса и като го видя, прибели очи. Той седна при мен на бара и тя дойде да ми даде поръчката. Подаде ми я и го изгледа накриво. 

 - Здравей, Лина! - усмихна й се той. 

- Какво правиш тук? - каза с тежка въздишка тя. 

- Каквото правят нормалните хора в бар. - отвърна той. 

- Напиват се и повръщат?- повдигна вежда тя. 

- Казах нормалните, не пияните. - засмя се той.

- След като ме прати на майната ми, исках да ти се извиня за вчера. 

Тя кимна и погледът й омекна. Не знам какво е станало, но това значeше, че му е простено.- Пък и исках да те питам нещо. 

Тя хвърли таблата на бара и сложи ръце на кръста. 

- Слушам. 

- Добре ли си изкара вчера с оня, надутия? - попита той с едва прикрито презрение в гласа. 

-Моля? 

- Онзи мазен нещастник, Рей. Видях как си тръгнахте вчера, хванати под ръка.- тук вече презрението си личеше. 

- Хах, това ли? - усмихна се тя злорадо. 

- Исках да нервирам една кучка, която се опитва да ми се качи на главата. Показах й, че няма да стане. Май харесва Рей и реши да ме заплашва. - засмя се жлъчно.

 - Какво ти каза?- попитах. 

- Да съм стояла далеч от него, защото бил нейн и какви ли не простотии. - засмя се тя. Явно наистина не я взима насериозно. 

- И докато ми се обясняваше и ми се правеше на интересна, Рей дойде и аз просто го хванах под ръка, за да я ядосам. 

- Не го очаквах от теб. - казах възмутено.

 - Какво? Дразнеше ме. Исках да й затворя тъпата уста. 

- Tази твоя уста ще те вкара в беля някой ден.- казах скръстила ръце. 

- Хах, хайде да видим. - изсмя се саркастично тя. 

- Хм, както и да е. Отивам до склада. 

 **Зоелина**

 Ева отиде в склада и с Дан останахме сами. Той ме изгледа, сякаш искаше да ме пита още нещо. Тръгнах да си ходя, но той сложи ръка върху моята и ме задържа. 

- Свободна ли си утре? 

- Защо?- погледнах го въпросително аз. 

- Ще те чакам утре на покрива на училището. След часовете. - каза решително, все едно досега сме се уговаряли.

 -Хах, повече няма да стъпя там. - отвърнах, напомняйки му за случилото се - Благодарение на теб, сега не само ме е страх от височини, а се ужасявам.

 - Съжалявам. Исках да ти помогна. Не беше толкова зле, щом не побегна. - облегна се на плота. 

- Не побегнах, защото ти ме беше затиснал. - изгледах го многозначително. 

- За това хич и не съжалявам. - засмя се и ме погледна игриво.

 - Повече не го прави. - отвърнах на дяволития му поглед със строг тон. 

Не знам какво се опитва да направи, но няма да му вървя по свирката. Хич и да не се заблуждава, че ще отида. 

- Хубаво, щом ти се чака. - изгледах го през рамо и занесох питиетата на хората. 

Той си тръгна.