False barrier

7

В следващият момент момчето се намираше лице в лице с Майкъл. Той му каза нещо, а момчето се засмя. Последва удар, който ме накара да изкрещя. Майкъл удари момчето, а то се свлече на пода за няколко секунди, след което бързо се изправи и  отвърна на удара, но преди да беше достигнал до Майк, някой го спря.

Люк държеше ръката му и го гледаше заплашително. Момчето очевидно не се изплаши и замахна към Люк, удряйки го право в лицето му. Отново писък, но този път не беше моя, а този на Сиера. Аз продължавах да стоя на страна, опитвайки се да разбера какво, по дяволите, се случваше. Охраната се появи от някъде и задърпа онзи към изхода. Казаха нещо и на Люк, подавайки му лед. Той гледаше към мен, но не с много приятелски настроен вид. Изглеждаше така сякаш ме убива мислено. Погледнах към Майк, който изпиваше поредната си чаша, сякаш нищо от това преди малко не се бе случило. Изправих се от мястото си, за пръв път от както седнах и взех чашата от ръката му. Той ме погледна странно, преди някой да хване ръката ми и да ме задърпа към изхода.

Люк държеше лакътя ми и ме дърпаше към изхода, докато с другата си ръка влачеше Майки. Имах чувствато, че ток преминава през ръката ми. Стоях близо до него и му помогнах да вкара пияният си брат в колата. Когато успяхме той се качи на мястото си, а аз не знаех какво да правя. Все още ме гледаше студено, карайки гърбът ми да настръхва. Погледнах към улицата, оглеждайки се за такси.

-Няма да те чакам цяла вечер, мамка му! - извика той от колата. Стреснах се и макар да знаех, че ще бъде грешка се качих. - Колана! - предупреди  строго. Отново потреперих и се надявах това да остане незабелязано от него. Оправих колана си и той потегли. През целият път не каза нищо, като от време на време поглеждаше към Майк или към мен. Когато пристигнахме му помогнах да заведе брат си до стаята му, като на няколко пъти, за малко не бях смазвана от тялото на Майки и неговото.
Майк мърмореше нещо, полузаспал и от време на време мърдаше тялото си, карайки и ние да залитваме по стълбите. Успяхме с много усилия да го оставим в леглото му.

Насочих се към вратата за да си вървя, но преди това си спомних, че трябва да благодаря не само на Майки, но и на Люк.

-Благодаря ти, че не остави Майк да се изправи сам срещу... - започнах, но бях прекъсната.

-Аз не ти благодаря за нищо! Ако не беше стояла като някаква статуя, той нямаше да се заяжда с теб и Майкъл нямаше да се опитва да ти помогне, забърквайки се в бели! - каза ядосан и се насочи към кухнята. Беше ядосан, притесни се за брат си, но не мислех да оставя нещата просто така. Последвах го до кухнята, наблюдавайки го как изважда спирт и памук за да почисти раната, която се намираше в близост до веждата му и вероятно беше в следствие от удара на онова момче. Премислих още веднъж какво точно да му кажа и тъй като забелязах, че му беше трудно да почисти раната си сам, реших да му помогна. Взех памука от ръката му, спечелвайки си объркан поглед, след което внимателно го притиснах към раната. Люк изсъска тихо, а аз реших, че е правилният момент да се изкажа.

-Майкъл също не трябваше да го удря.

-Той те защити! Заради теб се забърква в глупости и после аз трябва да го измъквам! - отвърна студено.

-Не сте задължени да ми помагате! Можех да се справя и сама! - ядосах се и натиснах малко по-силно върху раната. Той отново изсъска. - Извинявай. - казах и се отдръпнах. Изхвърлих замърсеният памук в коша и го погледнах. Той наблюдаваше действията ми внимателно и когато погледнах към него, отмести поглед.

-Да те оставим беззащитна ли? - попита и се изправи от мястото си, без дори да изчака отговорът ми. Насочи се към вратата, а аз отново го последвах, наблюдавайки как се насочва към изхода. Спрях за момент, чудейки се какво прави и къде отива, докато не се обърна към мен. - Идваш ли? - попита отново, обръщайки се към мен.

-Трябва да се прибера... - започнах преди отново да ме беше прекъснал.

-Ще те изпратя.

-Няма нужда...

-Казах, че ще те изпратя.! - настоя той, карайки ме послушно да тръгна пред него. Той не каза нищо, докато пресичахме улицата. Когато стигнах до къщата си се обърнах към него.

-Благодаря. - той кимна и изчака да вляза вътре преди да си тръгне. Беше малък жест, но мил. Погледнах през прозорецът, а той се насочваше към колата си вероятно отново отива при Сиера. Сърцето ми се сви при тази мисъл, но умът ми крещеше, че това е самата истина. Надявам се на нещо, което не разбирам, но въпреки това отново ще бъда разочарована щом реалността ме връхлети...