False barrier

25

-Не мисля, че ако нямаше нищо, щеше да се смееш. Какво е толкова смешно?! -продължи да се заяжда тя.

-Няма да споря с теб, Сиера. - отвърнах ѝ, но тя не спря до тук.

-И какво ще направиш? Ще си мълчиш както винаги, опитвайки се тихо да влезеш под кожата му? - каза заплашително и се доближи до мен.

-Не се опитвам да му вляза под кожата! Не съм като теб забрави ли?! - отвърнах ѝ.

-И точно за това ще стоиш далеч от него! Не че той би те забелязал! - присмя се тя. Споменът от къмпинга се завърна в съзнанието ми, последван от краткият ни разговор. "Грешка,,..

-Не си вярвай прекалено много. - казах тихо.

-Какво значи това?- попита тя, видимо объркана. - За какво говориш?! - продължих да мълча, изнервяйки я. Накрая хвана лакътя ми и го стисна силно, карайки ме да я погледна. - Теб питам!

-Не значи нищо! - измърморих.

-Напротив! Опитваш се да ми кажеш нещо! Казвай! - принуди ме тя. Отказах ѝ при което тя се засмя. - Помниш ли какво ти бях обещала преди време? - попита тя, доближавайки се до лицето ми. Наведе се и ми прешепна, че все още може да ме накара, да съжалявам, че се бъркам в живота им. - Бъди добро момиче!

-Ако си мислиш, че ме плашиш, не си вярвай прекалено много. - провокирах я. Тя щеше да каже нещо, но беше прекъсната от Лиз.

-Сиера, защо не отидеш да си починеш? - предложи майката на Люк, опитвайки се да прекрати спора между нас.
Сиера излезе от кухнята и аз спокойно можех да си отдъхна.

-Доста... озлобено момиче. - каза Лиз, карайки ме да се усмихна.

-Така е.-съгласих се аз.

-Изглеждаше така сякаш всеки момент може да ти скочи. Не знам за какво сте се карали, но е наистина изплашена. - продължи тя.

-Притеснява се излишно. - измърморих. Люк сам каза, че не би могло да има нищо между нас. Аз съм грешка и той не иска да си спомня за мен.

-Не мога да повярвам, че Люк я е крил от мен! От седем месеца!

-Може би е искал да бъде изненада. - защитих го.

-Каква изненада само. - измърмори тя. - Още в самото начало трябваше да се досетя.

-Какво имаш в предвид?

-Държи се странно от известно време. Няма го онова усмихнато момче, което оставих преди години. Държи се грубо с някои хора, а също така и си играе с момичето. - поясни тя.

-Мислиш, че той няма чувства към нея? - учудих се.

-Не точно...Погледни го, Лена! Няма го онзи блясък, когато я погледне. Целува я, но не усеща нищо. Виждам го от разстояние. Не знам защо ѝ го причинява.

-Той самият не знае какво ни причинява. - измърморих, несъзнателно.

-Какво?