False barrier

14

На сутринта се събудих в добро настроение. Вероятно заради предстоящата ми среща. Вчера, докато бях у Майкъл си прекарах повече от прекрасно. Аштън го направи прекрасен спомен. През цялата вечер не се отдели от мен, постоянно ме разсмиваше, а Майк му предложи да излезем някой ден заедно тримата. Аштън се съгласи и това до някъде оправи настроението ми, което се беше смрачило още повече заради Люк и приятелката му. Всеки път щом поглеждах към тях те се целуваха и смяха, но усещах нещо странно между тях, сякаш имаше твърде много напрежение наоколо. Вероятно е било само  в мислите ми, тъй като след известно време Сиера задърпа Люк към горният етаж. Може би отиваха да си поговорят на спокойствие, но нещо в мен караше стомаха ми да се свива, заради другото ми предположение. Нямах представа защо, но се почувствах доста зле.

Дори нямах настроение за да говоря с Майки и Аштън, но те някак успяха да ме разсеят. Мисълта не ми даваше мира. Където аз заспах онази вечер, истински щастлива, в прегръдките на Люк, сега тя ще бъде там и ще се радва на моето щастие. Макар то да не е било мое. Вероятно държанието на Люк с нея е различно. Сигурно е мил, усмихва се, прегръща я, прави ѝ комплименти. Пред нея премахва студената бариера, прикриваща истинското момче. Точно както беше с мен онази вечер, дори за малко го видях. Видях истинският Люк. Усмихнат и добър, но за жалост на сутринта се събудих до лошото момче, издигнало стена, която да прикрива емоциите му. Чудех се защо го прави. Защо се държи така, но не намирах никакви отговори. Щом е искал да бъде така, нека да бъде. Аз нямам правото да се бъркам в живота му, защото за него аз съм просто една никоя.

Докато се усетя часът беше три  и вече виждах Аштън, който ме очакваше в близкото кафене.

-Здравей... - поздравих го аз тихо. Той се усмихваше чаровно, карайки ме да си гълтам речника.

-Изглеждаш прекрасно. - каза, а лицето ми започна да придобива червеникав цвят. Благодарих му и седнах на мястото до него. Нямах представа какво да правя тъй като не ходя на много срещи. Не знаех дали бях твърде близо до него и дали го карах да се чувства неудобно. Мълчанието, което беше настъпило по между ни, ме караше да си задавам тези въпроси, а това ме изнервяше допълнително.

-Благодаря, че дойде. Наистина ми е много приятна компанията ти. - започна той след известно време. - Вероятно знаеш, че те поканих не само като приятел. Тоест... на среща. Не знам какво мислиш за мен, но с теб винаги е много забавно и забравям за някои неприятни ситуации. Караш ме да говоря глупости и да те разсмивам. Дори нямам представа какво ти казвам в момента, защото всичко излиза някак си без да го осмисля. За пръв път ми се случва. - кимнах, усмихвайки се. Той също изглеждаше нервен като мен, а това ме очароваше още повече.
Няма да съм единствената, която да се излага.

-Спокойно, Аштън...

-Можеш да ме наричаш Аш. - прекъсна ме той.

-Добре, Аш... Знам, за какво ме покани и е наистина много мило. Макар според мен малко да избърза със срещата, но нямам нищо против. Аз също се радвам на компанията ти, защото ти имаш някаква способност да ме успокояваш. Сякаш... Говоря с Майки.

-Тоест приятелски?

-За сега те усещам близък, а това е в пъти повече, от което  всички други хора в живота ми са били, освен Майк. Тоест не мога да ти кажа нищо все още, но каквото и да стане винаги можеш да разчиташ на мен.

-Това като деликатен отказ ли да го приемам? - усмихна се някак тъжно Аштън. Кимнах и продължих да наблюдавам реакцията му. Той се огледа наоколо, а върху лицето му вече нямаше следа от усмивката му. Беше грешка да идвам.

-.. Не трябваше да идвам. Съжалявам ако съм те наранила или разочаровала, но не мисля, че ние можем да бъдем нещо повече от това, защото все още не се познаваме достатъчно. Не би трябвало да имаш твърде високи очаквания от непознат все пак...

-Непознат? - попита той тихо. - Не знам дали за теб съм бил, просто един непознат, но за мен ти се превърна в приятел още щом те видях. Знаеш ли? Глупово беше да те повикам тук. Глупаво беше и да се надявам на нещо. Аз съжалявам, че изобщо ти изгубих времето. - каза, след което се изправи и си тръгна. Почувствах се глупаво. Трябваше да му откажа още от самото начало и да не дойда, а не да го карам да се чувства като мен. С надежда, но без шанс...