False barrier

47

Лиз приготвяше какво ли не за вечерята, докато аз ѝ помагах. Помагах не е точната дума, тъй като единственото което правих бе да ѝ подавам каквото ми каже и да наблюдавам през прозорецът дали Люк се прибира.

Започвах да се отчайвам, че няма да се прибере и вероятно ще отиде при Сиера, когато забелязах колата му. Спря пред къщата, но не излезе веднага. Сякаш се чудеше дали се  прибере или да продължи по пътя си. Надявах се да избере първата опция.
В такива моменти разбирах колко голяма нужда имам от него. Как дори да ме наранява, аз винаги ще очаквам да се върне при мен за да се сгуша в уюта и безопасността, а именно в прегръдката му.

-Лена! - изкара ме от мислите ми, Лиз. Пуснах пердето на прозорецът и я погледнах, усмихвайки се извинително. - Люк ли е? - попита тя щом чу отварянето на вратата.

-Мисля, че да. Вероятно. - отвърнах, правейки се на незабелязала. Как да ѝ кажа, че от два часа наблюдавам неспирно, дали синът ѝ се прибира?

-Люк? - извика тя, опитвайки се да привлече вниманието му. Той дойде в кухнята, но нещо не беше наред. Той дори не отправи поглед към мен, докато Лиз му обясняваше нещо, което така и не си направих труда да чуя. - Съгласна ли си, Лена?

-Какво? Да.. - отговорих макар да не знаех за какво ставаше дума. Надявам се да не съжалявам.

-Защо двамата сте толкова разсеяни днес? - каза тя уж шеговито, макар да изглеждаше раздразнена. Усмихнах се, за пореден път, извинително, докато Люк дори не си направи труда да каже нещо. Той направо излезе и се затвори в стаята си.
Явно бариерата отново е спусната...

-Не знам какво ви става, но се надявам до час да се съсредоточите. - засмя се тя, наблюдавайки реакцията ми. Когато храната бе готова се качих в стаята на Майк за да се преоблека. За мой късмет тъкмо когато затворих вратата се чу звънецът. Явно бяха дошли. Майк слезе при гостите, а аз побързах да се оправя и да отида при тях. Останах изненадана, когато погледа ми засяка познат човек. Момчето от тази сутрин. Когато ме видя се усмихна широко и ми намигна. Игнорирах го и погледнах към Люк, който бе изключително намръщен. Наблюдаваше момчето със заплашителен поглед и не отделяше очи от него. Когато Лиз ме забеляза ме запозна с жената и синът ѝ- Наш.

-Много ни е приятно да се запознаем, Лена. - каза жената, докато се усмихваше широко.

-Така е. - потвърди Наш. Не му отвърнах  нищо и се настаних на стола си, който бе разположен до Лиз и Майки и за жалост, срещу Люк. Изглежда, че отново няма да внимавам.
Времето изминаваше неусетно и докато се усетя бяхме стигнали до десерта. Разговорът между двете приятелки така и не затихна. Точно като бурята между Люк и Наш.
Темата премина доста неочаквано към предмет на разговор "бебета".

-Говорихме за това толкова пъти, майко! - раздразни се Наш. - Все още съм млад, радвах се на живота, просто всичко завърши със сериозни последствия.

-Последствия? Наш ти вече си баща! - отвърна му тя.

-И за това повече няма да пия. - измърмори той.

-Станалото , станало. Няма как да върнем времето назад, но дори и да можехме не съм сигурна, че бих. Нямаше да мога, да се радвам на внучето си и не се знаеше дали щях да мога след време. - каза тя, усмихвайки се слабо.

-Важното е да сме живи и здрави. - отвърна Лиз.

-Какво значи това? - обади се Люк. - Приемате го толкова добре... - засмя се той.

-Това е нещо хубаво, Люк! - прекъсна го Лиз.

-Тоест ако аз направя дете на Сиера, ти ще си съгласна с това? - каза Люк, карайки ме да се задавя. Започнах да кашлям, опитвайки  да си поема въздух и когато успях, всички бяха вперили поглед в мен.
Някои загрижени, други объркани и този на Люк, придружаващ го лека усмивка.

-Добре ли си? - попита Лиз, а аз кимнах и отпих от чашата си, опитвайки да преглътна поредната капка отрова, която Люк ми предоставя.