False barrier

26

-Какво стана преди малко, по време на вечерята? - попита Лиз, влизайки в стаята на Майк. Щях да остана у тях известно време, докато нещата вкъщи се стабилизират. Тя се разположи върху леглото на синът си и ми се усмихна топло. Изглежда, че подозира нещо.

-Нищо.. - опитах се да разбера какво има в предвид. Дали е забелязала как през цялото време наблюдавах Люк

-Познавам те, от както беше малка и знам кога ме лъжеш!

-Сложно е... - отвърнах ѝ, стараейки се да ѝ дам максимално кратък отговор.

-Имам време, а със сигурност и желание да чуя. Какво става? През цялото време усещах едно напрежение между вас. Ти не отделяше поглед от него! - усмихна се тя и ме побутна закачливо. Сковах се. Тя го е забелязала. Опитах се да преосмисля какво точно да отговоря, като стигнах до най-доброто решение за момента. Отричай до последно!

-Няма нищо такова... Просто се разсеях. Няма нищо, уверявам те!

-Хайде, обещавам, че ще си мълча! - изкикоти се тя.

-Но аз наистина нямам какво да ти кажа!

-Добре, явно сама трябва да ти дърпам думите от устата! Кажи ми, защо през цялото време беше разсеяна, както каза ти? - започна разпита си тя.

-Защото... Е разсейващо. - ударих се мислено, за глупавия отговор, който дадох.

-Кое? Той, нали? - прекъсна ме тя.

-Да... Тоест не! - изписках и закрих лицето си. Ако някой в тази къща, знае как да измъкне всичко от всеки, то това беше тя! Майката на Люк.

-Разказвай! - пришпори ме тя. - Искам да разбера какво става между вас!

-Нищо... - замълчах известно време и отново премислях. Може би ако ѝ споделя ще се почувствам по-добре. -... и точно там е проблема! - Тя ме погледна любопитно, подтиквайки ме да продължа. - Той никога няма да ме забележи по онзи начин, Лиз. - казах тъжна и седнах върху леглото до нея. - Винаги, когато срещнем погледите си, той задържа своя, а след това когато останем сами се държи по един съвсем различен начин!  А това да бъдем нещо повече е абсурдно за него. Според него сме от различни светове. - подсмъркнах тихо.

- Не мисля, че е възможно той да каже точно това. Според мен сте сладки заедно. - поклатих отрицателно глава и се замислих. Той не мисли така. Един ден се държи странно и ме целува, а още на следващият ден отново е студеният и груб Люк, който иска да ми покаже, че мястото ми не е до него.

-Погледни го, Лиз! - проплаках. - Когато стане дума за мен изглежда така... Сякаш го отвращавам.

-Това не е вярно, Лена! - оспори тя. - Не съм забелязала до сега как реагира, но погледни и другите! Например Майк. Когато говори за теб се усмихва. Люк винаги е замислен за нещо и това е причина да се мръщи. А Аштън...

-Какво значение има как те реагират ако този, когото аз виждам, никога не се усмихва за мен? - прекъснах я.

-Не можем винаги да получаваме това, което искаме. Ще отнеме време, така е, но винаги си заслужава! Уверявам те, че някой ден той ще те забележи. - успокои ме тя. Наистина думите ѝ изгасиха пожара в мен, за което съм ѝ благодарна, но много други въпроси ме тормозеха отвътре.

-Но при мен този ден, може би никога няма да дойде.

-Не подценявай съдбата, дете! - скара ми се тя, след което ме прегърна. Благодарна съм ѝ, че е тук в този момент и ме окуражава. - Някой ден ще се случи и Аштън ще бъде твой... - прошепна успокояващо, но друго ме изненада. Тя мисли, че говоря за Аш. Дори не подозира, че става дума за синът ѝ, колкото и права да беше за държанието му през цялото време. Но може би така бе по-добре. Ако разбере, че имам чувства към Люк, има голяма вероятност тя да му каже, а аз не искам това да се случи...