False barrier

36

-Хей. Може ли да вляза? - попита Аштън, влизайки в стаята ми.

-Защо ли имам странно предчувствие за това посещение? - отвърнах.

-Няма да правя нищо, без ти да го поискаш, обещавам. - кимнах и му позволих да влезе. - Постъпих глупаво, знам. Бях малко ядосан и наранен, не съм искал да те принуждавам с нищо. Много съжалявам, Лена! - извини ми се той.

-Добре.

-Не ми вярваш, нали?

-Вярвам ти... Аштън, ти си прекрасен човек и не ти го казвам за пръв път! Можеш да имаш, която си поискаш. Защо се занимаваш с мен?

-Защото, очевидно искам теб! - усмихна ми се той. Как можех да му го кажа без да го нараня?

-Но... Аз не те искам. Знам как звучи, колко грубо и отблъскващо, но съжалявам за това, че не искам да ти давам празни надежди. Знам какво е чувството да се надяваш и да оставаш разочарован, че не са избрали теб, а са ти давали надежди.

-Искам само един шанс, Лена.

-И какво ще промени това? Мислиш ли, че мнението и чувствата ми ще се променят?

-Мога да опитам.

-Аз не искам да опитваш, защото не се получава. Излязохме веднъж и не се случи нищо...

-Ти ме отряза! - прекъсна ме той.

-Защото си имам причина!

-Но я криеш от мен. Сякаш те е страх да не ме нараниш, а не осъзнаваш колко повече ме нараняваш, криейки го.

-Не го крия. Сложно е, Аштън.

-Искам само едно последно нещо. Ако ми откажеш си тръгвам, но ще се радвам ако приемеш... Излез с мен. Само като приятели.

-Не знам, Аш.

-Моля те.

-Ще си помисля. - отвърнах му, след което той кимна и излезе. Тъкмо си отдъхнах и Люк влетя в стаята с гръм и трясък.

-Защо си ѝ казала? - извика той, оставяйки ме объркана и може би малко изплашена.

-Какво? - в началото не успях да разбера за какво говори, но бързо осъзнах. - Не съм ѝ казвала нищо!

-Тя не трябваше да разбира, по дяволите!

-Какво значи това? Че ще ми казваш колко искаш да бъдеш до мен, а накрая ще отиваш при нея? Никога ли нямаше да ѝ кажеш, Люк? - извиках му аз.

-Щях да ѝ кажа, но не сега! Ти... Защо си ѝ наговорила онези глупости?

-Аз не съм ѝ казвала нищо! - въздъхнах, опитвайки  да се успокоя. Той не ми вярваше! Но какво можех да очаквам от него? Толкова внезапно започна да се държи добре с мен, да ми се усмихва и да ми говори хубави неща, сякаш не беше онзи човек, който мислеше, че разликата между нас е от слънцето до луната. Може би всичко беше игра. Сиера се държеше странно и това, че не ми се нахвърли... - Играеш ли си с мен, Люк? - попитах, надявайки се на отрицателен отговор. Той погледна към мен, след което застана срещу мен. Наведе се леко, хващайки лицето ми в двете си ръце.

-Аз бях честен. Все още съм! Изпитвам нещо силно към теб и не мога да си го обясня, но знам, че е там и го изпитвам. - отвърна той, след което продължи. - Щях да кажа на Сиера, когато нещата между нас потръгнат.

-Значи сега не са добре?

-Не съм казал това! - оспори той.

-Знаеш ли? Стига ми толкова за днес! Нито ти, нито приятелката ти ще продължите да ми разваляте деня! А сега ако обичаш ме остави да се приготвя за срещата.

-Среща?