False barrier

31

Слънцето залезе, правейки място на луната. А мъката в мен нарастване още повече с приближаването на часът за лягане. Бях сигурна, че тази нощ ще спя сама.

-Лена.. - Лиз влезе в стаята, привличайки вниманието ми. Усмихна ми се, а аз ѝ отвърнах. - Добре ли си? - зададе въпроса,  който чувах най-често напоследък. "Добре ли си?". Физически, да. Но психически се чувствах смазана.

-Справям се. - казах тихо.

-Не трябва да мислиш толкова за всичко. Отпусни се, слез долу при нас. Ще си поговорим, ще се посмеем. - усмихна ми се тя.

-Единственото, което искам е да остана сама, за сега.

-Не се затваряй в себе си. Знаеш, че каквото и да се случи аз, Майк и Люк, ще бъдем до теб. - каза тя. Обичах тази жена, защото се грижеше за мен повече и от собствената ми майка. Лиз винаги ме е обичала като свое дете. Когато си нямах никого, тя беше тук и просто... Просто ме обичаше. Очите ми се насълзиха от силното желание да я прегърна. За това го направих. Тя отвърна на прегръдката ми, а аз най-накрая се почувствах силна за да заплача пред нея.

-Много ти благодаря, Лиз! - проплаках. Тя продължи да гали гърбът ми и да милва косата ми. Беше толкова уютно. Сякаш се намирам близо до дома си.

-Няма защо, скъпа! Ти си част от нашето семейство, нали знаеш? - кимнах, докато сълзите свободно капеха от очите ми.
Най-накрая получих това, от което се нуждаех. Малко любов и уют, сигурност и безопасност. Пред нея мога да говоря свободно и да плача за жалкият си живот. Майка ми ме мрази, баща ми ни напусна, обичам човек, който си спомня, че съществувам, само когато има нужда от мен. Идва и си отива. Оставя само рани и сълзи. Недоизказани думи и разбити мечти, с треперещи, но копнеещи за него устни.

-Благодаря ви! - изхлипах и най-сетне се осмелих да се отдръпна от топлата ѝ прегръдка. Тя изтри сълзите ми и се усмихна. Не подигравателно, осъдително или надменно. Всичко в нея показваше, само и единствено любов.

-Не плачи повече, защото не ми харесваш така! Усмивката ти отива повече, чу ли? - кимнах, изтривайки новите сълзи, стекли се по бузите ми. - Сега си измий лицето и слез долу! Уверявам те, че ще се почувстваш по-добре!

-Добре... - казах тихо, а след това тя излезе. Остави вратата леко открехната, а погледа ми попадна на нечия сянка. - Майк?

-Люк е.-каза Люк и влезе в стаята. Погледнах към прозорецът, изтривайки и последните следи от сълзи.

-К-Какво? - попитах тихо. Той стоеше до вратата и ме наблюдаваше, приближававайки се към леглото. Аз също го наблюдавах, докато седна до мен. Протегна ръце към мен и ми се усмихна. За пръв път от доста време виждам този Люк. Мил и грижлив. Искрен. Не изчаках втора покана и се вкопчих в него, сякаш от това зависеше живота ми. Отново се почувствах в безопасност.

-Не си сама, Лена! - прошепнах той, все още прегръщайки ме. И може би беше прав. Не съм сама.