False barrier

50

-Говорехме и той започна да се заяжда. След това се сблъскахме и той ме наръга.

-Провокира ли го? Не вярвам само той да се е заяждал. - осъмних се.

-Сега какво вината в мен ли търсиш? - раздразни се той.

-Не е така, Люк. Наистина много се притесних за теб и искам да знам причината да си в това състояние. - признах му аз.

-Казах ти, че той се заяждаше. - каза малко по-спокойно Люк.

-А аз ти отвърнах, че и ти не си стоял мирно.

-Не знаеш какво каза той! - измърмори Люк. - Заслужаваше си боя, дори много повече.

-Каквото и да е казал, не си е заслужавало да жертваш живота си заради думите му.

-Лена, не знаеш нищо! - ядоса се той.

-Да, защото ти мълчиш и не ми казваш нищо! - раздразних се и аз. Той замълча, отново премисляйки дали да ми каже. - Никой не знае какво се е случило и ако не желаеш никой друг няма да научи. Но поне аз? Искам да знам дали имам нещо общо.... Чувствам се виновна, Люк. Просто ми кажи! Знаеш, че съм на твоя страна, Люк.

-Той каза, че те е изчукал. Че си крещяща името му силно и си се наслаждавала като кучка. - премигнах няколко пъти, опитвайки се да асимилирам информацията, докато той ме наблюдаваше все така замислен и ядосан. - Изчука ли те? - попита той, карайки ме да замръзна. - Наслаждаваше ли се поне?! Харесваше ли ти, докато той те чукаше!? Крещеше ли силно името му, Лена!?

-Идиот... - казах с насълзени от гняв очи.

-Казах му и по-лоши неща.

-Не той, Люк, а ти! - прекъснах го аз.

-Какво? Аз ли съм идиота?-попита невярващо.

-Да, ти! Не ми казвай, че рискува живота си, защото онзи ти е наговорил някакви глупости! - започнах да повишавам гласът си, заради нещата които Люк ми каза.

-Сигурна ли си, че са просто глупости? Онзи не те е изчукал и ти не си крещяла името му? Не ти е харесало? - повиши гласът си и той.

-Не, Люк! Защото нищо от това не се е случило и ти би трябвало да го знаеш! Но щом се съмняваш явно ми нямаш доверие. Нека да бъде така! Ако мислиш, че бих си легнала с онзи идиот, добре, но ако някога си ми вярвал наистина, ще ме намериш отвън! - извиках аз и се насочих към вратата, преди ръката на Люк да ме беше спряла и издърпала към него.

-Ти си моето момиче, Лена! Мисълта някой друг да те е докосва, така само както аз мога, независимо дали е истина или лъжа, ме подлудява. Ти си моя, ничия друга. - каза Люк, опасно близо до устните ми. Макар че исках да му повярвам и да се успокоя все още бях бясна.

-Сиера е твоето момиче, Люк. Не аз. - казах тъжна и се отдръпнах от него, излизайки. Казах самата истина. Признах го и пред него и пред себе си. Каквото и да се случва тя винаги ще бъде до него и той ще ѝ вярва, докато аз ще бъда там, само когато той има нужда да дойде при мен и не му се налага да ми вярва.