False barrier

55- The End...

        ... Една година по-късно...

-Готово ли е вече? - попита Люк изнервен.

-Питаш за пети път в последните две минути! - изнервих се и аз.

-Може да е готов, погледни за всеки случай. - каза той, продължавайки да се разхожда от единият до другият край на стаята, изнервяйки ме още повече. Не го послушах и изчаках още няколко минути. - Вече трябва да е готов.

-Би трябвало. - потвърдих. Все още се колебаех дали да протегна ръката си и да проверя.

-Виж... - подтикна ме Люк. Кимнах и протегнах треперещата си ръка. Това може да промени живота и на двама ни още повече. Когато го хванах в ръцете си и го погледнах, не знаех какво да направя. Очите ми се насълзиха и погледнах към Люк.

-Две черти.

-Две? - попита той, а аз кимнах. - Сигурна ли си? Две са, нали?

-Мога да броя до толкова, Люк. - измърморих.

-Значи си бременна? - кимнах. - Ще ставаме родители?

-Да. - отвърнах. Наблюдавах реакцията му и не можех да разбера дали се радва или не. -Какво ще правим сега?

-Как какво? Ще си имаме бебче, Лена! - усмихна се той.

-Н-Не е ли прекалено рано, Люк? Все още не съм сигурна.. Аз не знам дали съм готова за това.

-Не искаш ли деца от мен? - попита тихо той, карайки ме да го погледна.

-Какво? Не, не казах това! Искам, разбира се, че искам! Просто сега... Не знам дали ще успеем да се справим с дете.

-Помисли си, Лена! Това дете е отговорност и аз съм готов да я поема. Ако искаш да имаш семейство с мен, аз ще бъда до теб и детето ни. Ще бъда до вас. Но ако не си готова все още, ще уважа решението ти и отново ще бъда до теб. - каза той, хващайки ръцете ми.

-Благодаря ти, Люк, но... Не е само там проблема.

-Какво имаш в предвид?

-Аз... Страх ме е, че вече не помня какво е майчинска обич. - признах и сведох глава. - Ако не бъда добра майка? Ако детето ми ме намрази?

-Това няма да се случи! Ти ще бъдеш прекрасна майка. Ще се справиш, а аз ще бъда тук до вас и ще ви помагам. Ще бъдем  голямо и щастливо семейство.

-Радваш ли се?

-Не мисля, че някога съм бил по-щастлив. Ще бъдем семейство, Лена! Това, че си изплашена и не помниш какво е обичта на майката, не значи че ти няма да се справиш. Аз ще ти помагам, майка ми също, Майк.

-Не сме ги виждали от година, мислиш ли, че ще се зарадват ако ги срещнем и просто така им заявим, че съм бременна?

- Не става въпрос за това, сега. Лена, аз знам, че ще дадеш всичко на това дете, включително и обичта си. Мисля, че е време да оставим миналото и да заживеем в настоящето. Изминахме дълъг път, но сега сме заедно. Цял живот чаках това да се случи... И всички надежди и усилия си струваха. - усмихна се той, след което сля устните ни. Може би беше прав. Това е нашият живот и от нас зависи как ще го изживеем. А докато Люк е до мен, няма от какво да се притеснявам, нито аз, нито детето ни. Отделих се от момчето ми и му се усмихнах. Ще бъдем семейство.

  
                                       Край...