False barrier

52

Измина седмица, от както Люк беше наръган и вече беше изписан, по негово настояване, разбира се. Всички искахме и се опитвахме да го убедим, че е за негово добро да остане, докато лекарите сметнат за добре, но той беше упорит.
Успя да постигне целта си и сега се намира в стаята си, дразнейки се на всичкото внимание.

-Казах ви, че съм добре. - извъртя очи той.

-Не трябваше да напускаш толкова рано! - каза за пореден път Лиз, опитвайки се да вразуми синът си.

-Ако някой още веднъж ми го каже, ще се погрижа да остане в болницата. - измърмори той.

-Как, като дори не можеш сам да отидеш до тоалетна? - попита ги Майки, смеейки му се.

-Млъкни! - засмя се и Люк. Радвах се, че отново се усмихва и всичко е наред. Че вече е у дома и е близо до мен. С изключение на едно нещо. Сиера. Буквално не се отделя от него. Остава и да легне до него и така да заспят. Споделих и на Люк, че това не ми харесва, а той каза че е просто загрижена и аз ревнувам, което не е вярно!
Аз не го ревнувам! Само се дразня от това, че е толкова близо до него. Как го разсмива и докосва случайно за да го намества. Прави го нарочно, но вярвам на Люк. Все пак не би рискувал живота си за някого ако след това ще го загърби заради друг, нали? Дори това да е гаджето ми.

-Може ли да ме оставите сам? Спи ми се. - каза, след известно време Люк. Всички се съгласиха и насочиха към вратата, но преди да бяхме излезли той помоли Сиера да остане. Не мога да отрека, че не ми стана приятно да го чуя. Явно предпочита компанията ѝ.

-Признавам си, че в началото не я харесах особено, но сега я виждам от различен ъгъл. - каза Лиз.

-За какво говориш?

-Сиера... Тя наистина се притесни за Люк, точно като всички останали, но погледни я. Не се отделя от него, постоянно му помага и се грижи за него. Наистина го обича. - усмихна се Лиз.

-Трябваше да видите реакцията ѝ, когато научи за инцидента. Сякаш щеше да припадне. - включи се в разговора най-добрият ми приятел. - Завиждам за такава приятелка.

-Защо тогава не си я хванеш? - отвърнах  раздразнена от думите на моят приятел.

-Какво ти става? - попита той.

-Нищо. - измърморих и се изправих от мястото си, насочвайки се към стаята на Люк.

-Лена... - чух гласът на Лиз и се спрях, поглеждайки към нея. - Остави ги да си поговорят. Имат нужда от осамотение. - усмихна ми се тя. Кимнах, опитвайки се да отвърна на усмивката, колкото и трудно да ми беше.
Трябваше да изчакам влюбените да приключат разговорът си или действията си, при които само мисълта ме караше да настръхвам. Бяха няколко минути, а ми се сториха като цяла вечност.

Когато най-накрая Сиера излезе от стаята на Люк и отиде при останалите, а аз най-сетне имах възможността да отида при него. Трябваше да разбера за какво са си говорели!
По дяволите! Може би наистина ревнувах малко.