False barrier

29

След необичайното ми събуждане целият ми ден потръгна странно. Когато всички се събрахме за закуска Сиера и Люк не слязоха да закусват с нас. Колкото и да не исках да мисля за това, нещо вътре в мен се свиваше болезнено, от мисълта, че е възможно те да правят нещо.

-Лена, не си ли гладна? - попита ме Лиз. Погледнах към храната си, а след това и към празното място срещу мен. Поклатих отрицателно глава и се изправих от стола си, вземайки и чинията си. Отидох в кухнята и измих приборите, които използвах. Когато бях готова застанах до прозорецът в кухнята и се загледах навън. Времето беше мрачно и ме караше да настърхвам. Изведнъж две ръце се обвиха около мен. Надявах се, колкото и глупаво да бе, това да беше Люк. Но когато видях Майки, останах малко разочарована.

-Какво ти е? - попита ме той. Отвърнах му, че ми няма нищо, но той продължи да ми задава въпроси. - Не се храниш, не говориш с нас... Притесняваш ме, Лена. Сигурна ли си, че всичко е наред? - повдигнах раменете си в отговор и се обърнах към него.

-Объркана съм. Това е всичко. - отговорих му.

-Да не би да е нещо свързано с майка ти? - поклатих отрицателно глава. Дори не исках да мисля за нея сега. - Лена, ако не говориш с мен, как очакваш да ти помогна.?

-Не можеш да ми помогнеш, Майк. Никой не може. - измърморих тихо. Колкото и да се старае Майки не би могъл да накара брат си, да ме обича. Люк не би зарязал Сиера заради мен. Какво си мисля, той дори не мисли за мен, по този начин?!

-Не искам да си тъжна... - прошепна Майки и отново ме прегърна. Щастлива съм, че имам приятел като него. Винаги е тук, когато имам проблеми и ми помага. Той е всичко от което имам нужда... Почти.

-Когато ти си тук, не съм тъжна. - отвърнах и се усмихнах леко. Бяхме прекъснати от леко изкашляне.

-Викат те...-каза Люк на брат си. Майки кимна и излезе от кухнята, оставяйки ме сама с проблемът си. Тоест с Люк.- Какво ти е?

-Не започвай и ти. - засмях се леко. Определено не ми бе до смях, но в момента нямах представа какво правя. Както всеки път, когато той е покрай мен.

-Просто се притеснявам за теб.

-Защо?

-Как така "защо"? - каза той, сякаш бе най-очевидното нещо на света.

-Не показваш, че те интересувам.

-Не всичко трябва да е толкова очевидно. - отвърна, усмихвайки се. Въздъхнах и отново насочих погледа си към прозорецът. - Аз ли съм причината да си в това мрачно настроение?

-Какво?

-За сутринта. Ако съм прекалил, макар да беше несъзнателно, съжалявам.

-Не е това. - измърморих.

-Искам да ти помогна. - каза, привличайки вниманието ми. - Аз също, като Майк, не искам да си тъжна.

-И ти като Майки, не можеш да направиш нищо.

-Нищо ли? Абсолютно нищо?

-Има нещо, но то никога няма да се случи. - усмихнах се тъжно.

-Защо си толкова сигурна?

-Не би го направил. - отвърнах.

-Какво?

-...Обичай ме.- казах тихо, надявайки се да не ме е чул.

-Какво? - попита отново.

-Няма значение. - измърморих и се насочих към вратата на кухнята, когато усетих ръката му да ме хваща. Погледите ни се засякоха и вече усещах твърде силно, биещото си сърце. Погледа му се спусна по лицето ми, стигайки до устните ми. Загледа се в тях за известно време, след което започна да се навежда към тях. Бяхме на косъм от това да се целунем, когато чухме приближаващи се гласове. Отдръпнахме се един от друг и в следващият миг, Майки и Аштън влязоха в кухнята. Погледнаха към нас подозрително, а аз се насочих към вратата, този път успявайки да избягам от капана, в който бях попаднала. Капана на меките му, изкушаващи устни...