False barrier

49

Люк беше в болница. Бяха го наръгали с джобно ножче. Всички се изплашихме за него и състоянието му. Чакахме да се събуди и да го видим. Сиера също беше дошла. Колкото и изплашена да бях в този момент, нямаше как да не забележа погледът ѝ. Сигурна съм, че ме мисли за виновна. Аз също се чувствам така. Не знам какво можех да направя и какво не съм направила, но нещо се свиваше болезнено вътре в мен. Не можех да затворя очите си и да се успокоя, защото затворех ли ги виждах него. Как лежи на земята целият в кръв, а до него плачещата Лиз.

Питах се какво се случи. Възможно ли е Наш да му го е причинил? Но защо? Истина е, че двамата не се харесаха особено, но той едва не умря! Не знам дали е способен на това, тъй като и аз не го познавам. Когато лекарите съобщиха, че Люк е буден се зарадвах, че е добре. Всички искаха да го видят, аз също, но не можех. Страхувах се да го видя така. Безпомощен.

-Ти чакай тук! - каза Сиера, когато всички останали влязоха в стаята. Не ми се спореше и за това седнах обратно на мястото си. Нямах сили да споря с нея. Умът ми все още беше другаде. Лекарите казаха, че всичко е наред и Люк ще се възстанови, но не беше само това. Ако Люк ме намрази?
Не знам колко време е изминало, но всички излязоха. Всички без Сиера.

-Тя също се изплаши много. - каза Майк на Лиз, а тя кимна.

-Лена? Защо не влезе? Люк пита за теб. - когато го каза, сърцето ми възвърна ритъма си. Не ме мрази.

-А-аз ще вляза... След като Сиера излезе. - отвърнах. Поговорихме си за това кой да остане в болницата до сутринта и някак си успях да ги убедя да остана аз. Щях да си поговоря с Люк спокойно и да го разпитам.

Лиз, Майки и въпреки настояването си да остане - Сиера се прибраха. Останах сама в болницата с Люк. Все още не го бях видяла и се подготвях за това, което ще видя и все още мислех за начина, по който лежеше безпомощно на двора. Но въпреки желанието да се разплача и да го съжалявам, аз трябваше да бъда силната. Не аз, а той пострада. Можех поне да бъда негова опора в такъв  момент.

-Хей...-казах, влизайки в стаята. Той лежеше върху болничното легло и очевидно скучаеше. Имаше леки натъртвания и мисля, че бяха от бой. Сбил се е.

-Очаквах да дойдеш за да ме видиш по-рано. Явно не съм толкова важен. - засмя се той, макар на мен да не ми бе никак смешно.

-Добре ли си? - попитах го аз, настанявайки се на стола до леглото.

-Жив съм... Но щом те видях вече съм добре. - усмихна ми се той.

-Какво се случи? - попитах тихо. Съдейки по реакцията му, очевидно не му се мислеше за това. Беше се замислил, но с мълчанието си нямаше да постигне нищо. Рано или късно всички щяхме да разберем.

-Не е важно.

-Напротив! - казах аз.

-Няма значение, Лена. - измърмори той.

-Грешиш, Люк! За малко не умря... Знаеш ли колко ни изплаши? Щях да получа сърдечен удар!

-Значи се изплаши за мен? - попита той, докато се надигаше от леглото. Опита се да стане, но го спрях. Трябваше да си почива. - Не ми отговори.

-Разбира се, че се изплаших, Люк. - казах тъжно.

-Всичко е наред. - успокои ме той.

-Сега ще ми кажеш ли какво се случи? Наш ли е виновен?-при споменаването на името му, Люк затегна челюстта си, а ръцете му се свиха в юмруци. - Люк?

-Копелето не беше само. - измърмори той.

-Какво?