False barrier

17

Люк стоеше срещу мен в цялата си прелест. Очите му бяха леко червени, но не беше пиян. Със сигурност беше пил за да дойде тук, но той все още беше трезвен. Направих му място за да влезе. Люк се насочи към стаята ми, а аз дори не обърнах внимание на добрата му ориентация в къщата ми. Когато влязохме в стаята му, затворих вратата и се обърнах към него. Той стоеше до гардероба, разглеждайки снимките върху него. Всички снимки залепени върху него изобразяваха най-хубавите ми моменти. Имаше снимки с Майк и родителите ми. Бях щастлива.

-Изглеждаш добре на всяка снимка... - чух дрезгавият му глас и настръхнах. Надявах се да не последва продължение като "нищо общо с реалността".. - Щастлива.

-Благодаря, предполагам... - насочих се към леглото си и седнах, все още наблюдавайки го. Той последва примера ми и заби очи в мен. - Защо дойде? - зададох въпроса си направо. До сега винаги ме е избягавал, игнорирал и обиждал. Наранявал ме е, но никога не е идвал тук.

-Аз се питам същото. - отговори ми. Не знаех какво точно да кажа, за това се оглеждах в стаята си, сякаш виждайки я за пръв път. - Замислих се за това, колко жалка изглеждаше вчера, след като си тръгна Аштън. - засмя се, карайки ме да го погледна. За това ли дойде? За да ме обижда? - Той те хареса и беше един от малкото, поканили те на среща, а ти го отряза. Не знам защо, след такава липса на внимание от момчетата, години наред, ти отряза първият се престрашил. - каза, усмихвайки се подигравателно.

-Аз... - от устата ми не излизаше нищо, с което да се защитя. Знам, че никога не съм била една от най-харесваните, но това дали ще излизам с някого или не си е изцяло мое решение. От друга страна ме заболя, подигравателният му тон. Отказах на Аштън, защото не исках да му давам празни надежди. Причината бе момчето пред мен, но той не се интересуваше от причини, а само от това как да ме нарани с думите си.

-Защо ме мразиш? - попитах го най-накрая. Омръзна ми да стоя отстрани и да се засягам от всичко, което той направи. Той не ми отговори, а усмивката му изчезна. Очите ми се бяха насълзили, макар лицето ми да не се издаваше. Премигнах няколко пъти за да ги разкарам и мисля, че успях. Погледнах към него, очаквайки някакъв отговор, но той продължи да мълчи, докато се изправи и извади нещо от джоба си. Останах изненадана, когато разбрах, че държи цигара. Намести я между устните си и я запали, без да се интересува дали удобрявам да пуши в стаята ми, но както каза Майк вчера. Той не се интересува от чуждото мнение.

-Не те мразя. - отвърна, дръпвайки си от цигарата.

-Не го показваш.

-Не мислиш ли, че е възможно да имам симпатии към теб?-попита той, този път, оставяйки мен без отговор.

-Не мисля, че е възможно. Ти не ме харесваш и си личи. Държиш се зле с мен, понякога ме обиждаш и не се интересуваш от мен и мнението ми. Наистина ако това наричаш симпатии, предпочитам да си остана незабелязана за теб, както преди.

-Както преди? Искаш да кажеш, че не съм те забелязвал ли? - кимнах положително и погледнах настрани. Безсмислено е да водим този разговор. - Ти винаги беше срамежливото момиче, чието мнение не интересува никого. Винаги имаше какво да кажеш, но преподчиташе да стоиш и наблюдаваш. Приятелката на брат ми. Винаги се влачеше с него, дори понякога ви смятаха за нещо повече от приятели. - мислех, че тези думи ще бъдат най-странното нещо, което дори не съм предполагала, че ще чуя от устата на Люк, но тогава той продължи. - Ядосвах се на тази мисъл. Ти и Майкъл, да бъдете заедно като нещо повече..