False barrier

15

След като Аштън ме заряза на онова място се чувствах гузно. Трябваше да споделя с Майк и вероятно той щеше да ми помогне да намерим решение. Когато бях до вратата чух някакви гласове, но ги игнорирах. Вероятно Люк пак е с някои приятели. Позвънях на звънецът и и чаках някой да ми отвори. За мое нещастие това не беше Майк.

-Какво? - попита Люк, превъртайки очите си.

-Аз... Майкъл...Той тук ли е? - опитах се да съставя въпрос, но когато погледнех към очите му, забравях думите си.

-Не. - отвърна кратко, продължавайки да ме зяпа.

-Кога ще се прибере? - продължих да задавам въпроси, правейки положението още по-неловко за мен. Защо винаги ми е толкова неловко да говоря с някого?

-От къде да знам, не съм му бавачка?! - отвърна раздразнен. - Вероятно скоро.

-Може ли да го изчакам? - той се замисли за миг, след което кимна и ми направи място. Влязох в къщата и се насочих към хола, надявайки се Сиера да не е тук. За мой късмет не тя, а Аштън седеше на дивана. Може би трябваше да му се извиня.

-Хей... - казах тихо, привличайки вниманието му.

-Хей...-отвърна без да се усмихва. Сякаш това не беше Аш от по-рано, а някакво друго, тъжно момче.

-Какво става? - появи се Люк, разполагайки се върху дивана. Нямах представа къде да седна, за това стоях права в средата на стаята, точно срещу Аштън.

-Може ли да поговорим? - зададох въпроса си към Аштън, напълно игнорирайки момчето, което току-що влезе.

-Слушам те. - измърморих той. Явно ще го обсъждаме пред Люк.

-Съжалявам за по-рано... Не исках да стане така, честно. Може би вече не съм ти толкова симпатична и те разбирам, но не зависи от мен. - започнах преди да бъда прекъсната от брата на най-добрият ми приятел.

-Говориш така сякаш Аш те е зарязал на първата ви среща. - засмя се той. Усещах как вината в мен нарастваше. Човекът, заради когото постъпих така, продължава да наранява не само мен, но и приятелят си.

-Млъквай, Хеммо! - обади се Аштън.

-Не трябваше да се съгласявам и сега съжалявам наистина много. - признах си, свеждайки глава виновно.

-Разбирам те. Явно някой ме е изпреварил, въпрос на късмет е. - отвърна той, обърквайки ме.

-Късмет? Някой? За какво говориш?

-Знам, че за да ми откажеш така и за да не си сигурна, има нещо което те спира. И съм почти напълно сигурен, че това е някой в тази ситуация.

-Аз... - нямах думи. Толкова ли беше очевидно? Но щом го е забелязал, защо изобщо се опита?

-Въпреки всичко имах някакви надежди, докато...

-Тя не ги прегази, след което се върна и отново ги стъпка? - довърши вместо него Люк. - Толкова си коравосърдечна, Лена.

-Не съм такава. - оспорих.

-Така ли? Тогава защо сваляше приятеля ми, а след това явно си го отрязала? За забавление ли? - попита подигравателно.

-Люк, млъкни... - каза тихо Аш. - Наистина не ми беше приятно, но какво пък. По-добре да знам, че съм отхвърлен, от колкото да тая празни надежди. - каза той.

Може би поне той намери решение на проблема. Призна ми, покани ме на среща... опита се. А аз? Аз винаги ще наблюдавам от страни, чудейки дали наистина изпитвам нещо, докато след това осъзнавам, че дори да изпитвам за него няма да има никакво значение. Не би ме допуснал до себе си, както онази вечер. Той никога не би свалил бариерата си за мен, отново...