False barrier

20

Вече се настанихме в палатките и докато, аз и Майки оправяхме спалните си чували Люк и Сиера бяха в тяхната палатка и очевидно се караха.

-Надявам се този път причината да не съм аз. - казах на Майк и седнах върху своят спален чувал. Изненадващо днес Майки не беше в настроение. - Какво ти става днес? Защо си толкова намусен? - реших да попитам най-накрая.

-Няма значение. - отвърна пренебрежително, но си личеше че има значение. Майк никога не е толкова тъжен. Възможно ли е да бъде такъв заради мен?

-Аз ли съм виновна? Искаше да бъдеш сам с Люк? - попитах тихо, но той не отговори. Мълчанието е знак за съгласие. - Щом не си искал да идвам защо ме принуди?! - ядосах се. Реших да дойда с него и да спя върху твърдата и студена земя, докато брат му и гаджето му ме гледат заплашително, а единственото което той прави е да се мръщи. - Ако не си искал можеше просто да ми кажеш! Нямаше да дойда, а Люк и Сиера нямаше да се карат, ти щеше да си прекарваш весело с тях, а аз въобще нямаше да изпитвам вина!

-Защо винаги мислиш, че всичко се върти около теб, Лена!? - извика той, стряскайки ме. Млъкна за известно време, след което продължи с малко  по-спокоен тон. - Джесика ме отряза, гаджето на брат ми не спира да се бърка във всичко, което е само между нас, трябваше да прекараме уикенда само двамата, а ти не спираш да се обвиняваш! - каза, карайки ме да остана с отворена уста.

-Джесика те е отрязала?

-Да... - измърморих ядосано той.

-Но защо не ми каза?!

-Ти беше прекалено заета да мислиш за себе си. - каза грубо и седна върху спалният си чувал с гръб към мен. - През последните дни единственото, което повтаряше беше името на брат ми и Сиера! Мислеше само за тях и не ме попита дори как съм! Реших, че ако дойдеш с мен ще спреш да дрънкаш глупости, но ти не се спря!

-Какво говориш?! Какви глупости дрънкам!? Лошо ли е, че се притеснявам от това, че се натрапвам? - извиках и аз, след него.

-Да, лошо е! Можеше поне да си затвориш устата и да млъкнеш! - извика той. Усещах как яростта ме заслепява, а очите ми започват да се навлажняват. С Майк никога не сме си викали така. Не сме се карали така.

- Изобщо не трябваше да идвам.-измърморих и излязох от палатката. Навън времето беше хладно и тъмно. Вероятно вече бе доста късно. Докато се разминавах със съседната палатка, която бе на Люк, вече чувах виковете им ясно. Явно и те имат тежка нощ

-Какво искаш да кажеш, мамка му?-крещеше той.

-Тя винаги е наоколо, Люк! Дори сега спи в съседната палатка! - извика Сиера.

- Аз съм я поканил, така ли? Ти сама чу, когато Майк ми съобщи. Беше там и сега е глупаво да ме обвиняваш! - продължаваха да се карат, но в този момент изобщо не ме интересуваше каква бе причината. Бях разстроена и продължих да се движа безцелно направо. Навлизах все по-навътре, но някак мозъкът ми не ръководеше движенията ми и изведнъж се спънах и паднах. Мърморих на ум, колко непохватна трябва да съм за да се спъна в собствените си крака. Опитах да се изправя, но силна болка в десният ми крак не ми позволи. Нямаше как да се върна сама до палатките. Огледах се наоколо, но беше глупаво тъй като от мъглата и тъмнината не се виждаше абсолютно нищо. Започвах да се плаша, когато чух шумът на листата. Сякаш някой идваше към мен. Измислях си, няма никого освен мен и въображението ми. Отново опитах да се изправя, а опита ми, отново щеше да бъде неуспешен и всеки момент щях да се струполя до дървото, когато нечии ръце хванаха кръста ми, карайки ме да извикам силно от страх.