False barrier

53

-Хей. - каза той, усмихвайки се. Не отвърнах на усмивката му, а направо седнах до него, поглеждайки го сериозно. Въпреки действията ми той не спря да ми се усмихва, което ме изнервяше допълнително. - Какво има?

-Нищо... - измърморих. -... Какво си казахте със Сиера? Забавихте се доста. - попитах, правейки се на не особено заинтересована.

-За това ли си намръщена? - попита той, щипвайки нослето ми.

-Какво ти става, Люк!? Говоря ти сериозно! - ядосах се аз. Опитвах се да разбера за какво са си говорели с гаджето му, а той ми задаваше глупави въпроси.

-Аз също! Наистина си много сладка и секси, когато ревнуваш. - каза той, карайки ме да се изчервя. Обърнах се на другата страна, опитвайки се да скрия въздействието на думите му, но той ме спря и прегърна. - Няма от какво да се притесняваш. - засмя се той. - Ти си единствена.

-След гаджето ти ли? - казах тихо.

-На първо място. Не след бившата ми, а най-отпред. - отвърна ми той. Знам, че се опитваше да ме успокои, но не се чувствах по-спокойна... Трябваха ми няколко секунди за да осъзная какво всъщност ми беше казал.

-Какво? - отдръпнах се бързо от прегръдката му, поглеждайки го. Надявам се да е сериозен и наистина да съм чула правилно. Той наистина ли го каза?!

- Имах доста време за размишления, докато бях в болницата и стигнах до извода, че трябва да направя нещо за себе си. А какво по-хубаво от това да направя теб щастлива? Знам, че си истински щастлива, когато си с мен и далеч от всички драми и хора. Както казах, мислех много и... Сиера и аз се разделихме. - каза той на един дъх, докато аз продължавах да го гледам сякаш току-що ме бяха ударили с мокър парцал. Разделили са се.

-Аз... - Не знаех какво да кажа. Не знаех какво да кажа или да си мисля. Чувствах се толкова странно. Той току-що каза, че вече ще бъдем заедно, нали? Не със същите думи, но това имаше в предвид, нали?

-Знам, че ще ти дойде в повече информацията за тази вечер, но трябва да те попитам. Обстановката наоколо е доста напрегната. На където и да погледнеш виждаш твърде много лоши спомени, виждаш хора, от които искаш да си починеш. Искаш да избягаш от всички и да започнеш на чисто. Лена, всичко това можеше да не бъде същото. Да не направя никакви крачки към теб и все още да живея в измамата, че някой ден ще спра да чувствам, това което беше очевидно за мен.
Но го направих! Направих стотици крачки към теб и сега се намираш в прегръдките ми. Положих усилия за да започнем на чисто, но знам, че не е достатъчно. И искам да те попитам... Искаш ли да заминеш със мен? Само двамата. Да започнем от начало.

-Искаш да избягаме?

-Наречи го бягство, но за мен е спасение. - отговори той.

-Люк, аз н-не знам дали мога да го направя... - казах и се изправих от леглото. - Искаш да заминем някъде, да изоставим всичко и всички, просто така? От къде ти хрумна това? Не си ли щастлив?

-Казах ти, че мислих много. Ще бъда наистина щастлив, когато сме заедно без никакви пречки.

-А Майк? Майка ти? Моята майка? Какво ще им кажем? - паникьосах се.

-Не мисля, че трябва да се притесняваш за майка ти, тъй като на нея ѝ е все едно. - отвърна Люк, вероятно не осъзнавайки какво ми казва.

-Прав си... Ти си единствения човек, който е загрижен за мен. - измърморих, насочвайки се към вратата.

-Какво? Не нямах това в предвид! - каза изплашен Люк и бързо се изправи от леглото, прегръщайки ме, отново. - Не исках да кажа това, съжалявам! - прошепнах той, поставяйки целувка върху устните ми, в опит да ми покаже колко съжалява. Знаех, че наистина съжалява и не искаше да прозвучи така, но прозвуча и ме нарани, колкото и прав да беше. -Имах в предвид, че дали сме тук или накъде другаде за тях няма особено голямо значение. Живота си е наш все пак, ние решаваме дали да бъдем щастливи и заедно. Не съм искал да го разбереш така. Знаеш, че има много хора, които се интересуват от теб, а аз винаги ще съм един от тях. Майка ти също, дори да не го показва. Съжалявам, че те натъжих...- повтори още веднъж и ме целуна. В същият момент вратата се отвори, а сърцето ми пропусна удар.

-Лена? - прошепна невярващо Майк.