False barrier

21

-Защо крещиш? - каза притеснен Люк.

-Какво правиш тук?! - ивиках отново.

-Въпроса е ти какво правиш тук? - извика ми в отговор.

-Излязох за да си взема въздух и паднах. - казах вече по-спокойна, макар сърцето ми да биеше силно. Бих решила, че е заради рязката му поява, но се случва винаги когато е около мен.

-А защо крещеше?- попита ме, все още държейки ме. - Аз само се опитвах да ти помогна. - защити се той и премахна ръцете си от мен.

-Изплаши ме! - изписках и залитнах назад, а той отново ме хвана. Оказахме се лице в лице, а аз усещах дъхът му срещу лицето си. Очите му бяха толкова сини макар мрака да ги прикриваше доста. Когато се осъзнах се отдръпнах от него, вече запазила равновесие. Това беше шантаво. Погледнах към него, а той се оглеждаше наоколо. Сякаш търсеше удобен момент за да избяга от тук.

-Ще ти помогна да отидеш до палатките. - каза, след което неочаквано ме вдигна на ръце. Държах се здраво за него. Страхувах се, че може да ме изпусне. Ароматът, които беше попил в дрехите му, ме замайваше, а това водеше до разконцентрирането ми. Докато се усетя вече се намирахме до палатките и той се опитваше да отвори своята. Когато влязохме вътре останах изненадана, че Сиера я нямаше.

-Отиде да говори с Майк. - поясни той, явно забелязал напрежението, което се беше появило в мен. Пусна ме върху единият спален чувал. След няколко секунди той излезе, а аз изчаках да се върне. Учудих се, когато го видях с лед в ръка.- Сложи го там където те боли!- подаде ми плика той. Благодарих му тихо и направих нареденото. Всъщност кракът ми вече беше по-добре. А мисълта, че той беше тук до мен, през цялото време и се опитваше да ми помогне, ме караше да не мисля за Майк и скандала от по-рано. Като стана дума за него... Щом говори със Сиера, явно не му е чак толкова неприятна, колкото твърдеше. Проблемът му е с мен все пак, нали? След известно време вече успявах да стъпвам и реших да оставя Люк на спокойствие. Изправих се, докато придържах тежестта си върху единият си крак.

-Сигурна ли си, че ще се справиш? - кимнах и се наведох за да разкопчая палатката, когато изведнъж отново бях повалена на земята, този път от Люк. Озовах се под него и този път нямах толкова голямо желание и сили за да се изправя. - Извинявай. - каза тихо, местейки поглед от устните към очите ме. В този момент се чувствах жалка.  Люк никога не вижда нещата, по същия начин. Има различна представа за много неща, включително и любовта. Той си играеше с хората, но пазеше онези, за които се грижи. Докато той имаше много хора зад гърба си, аз си имах само Майки, а той също започваше да се отдалечава от мен. Започвах да се запитвам дали си струва? Крия надежди в себе си, че това някой ден между мен и Люк ще се получи, докато той вече знае, че не сме един за друг и мисълта е абсурдна. Според него сме от различни светове и ние никога не бихме могли да бъдем нещо повече от просто познати. Но до кога ще продължавам да се надявам?! Докато изгубя и Майк? Изведнъж Люк започна да доближава лицето си бавно до моето.

Мозъка ми беше спрял да функционира правилно, а сърцето ми биеше толкова силно и вече имах чувството, че и то ще спре скоро. Дъхът ми секна, мига в който той се доближи още по-близо до мен. Оставаха само няколко сантиметра и устните ни щяха да бъдат притиснати. Тогава се случи, след онези така трудни няколко секунди, го направи. Той ме целуна, макар все още да усещах бариерата му между нас...